10 август 2018

Ком-Емине 2018

Ком-Емине 2018 - моето приключение!

Здравейте на всички!

Поставям линкове към всички снимки тук и накрая. В линкове са оригиналите в пълноформатен размер. В албумите има доста повече снимки. Има и линк към траковете и файл с телефони и полезна информация за подготовката и преминаването.
снимки 13.08-26.08 - 401 броя
файл с траковете-  zip файл с тракове от реалното преминаване по дни в gpx формат.

И аз като "големите автори" да започна с благодарности към тези които ми помогнаха, към тези които ме посрещнаха, към тези които ми казаха добра дума. 
Най-напред да благодаря на съпругата си Екатерина, която ми оказа пряка и косвена подкрепа в начинанието. Пряка, защото тя ми беше поддръжката (по-добра дума от съпорт) по време на прехода. На няколко пъти идва при мен. Качи се на Ком с мен и си взе камъче и тя.
                             
Косвена, защото през това време пое всички семейни задължения в къщи особено покрай кандидат студентските въжделения на сина ни Теодор. Приеха го и записа в СУ.
Специални благодарности на Георги Дянков. За съветите, информацията и логистичната подкрепа. Също тук е редно да спомена и Ивайло Киров.
Благодарности и на вдъхновителите в лицето на Мечо Пух, Тито, Тери Робин, Маратонец, Вальо и Криси, Абсурд и др. Не мога да спомена всички, но те заедно, някои директно други индирекно спомогнаха за успеха на начинанието ми.
Редно е да спомена и Иван Гурбев, Момчил Момчилов, Дизела, Антония Григорова, Божидар Антонов, Любомир Палакарчев, Павел Делирадев. Но те са хора от друго измерение и аз с тях не мога да се сравнявам.
Да благодаря на хижарите:  бай Фидос от х.Петрохан, на Цецо (ловеца) от Лескова, на Цветан от Витиня, на мама Данче и Иво от Кашана, на Марин Лондона от ски база Грамадлива, на Ахмед от Топчийско. В този ред специални благодарности на Милена от Узана. Нямаше я когато минах през хижата, но тя е моят човек в Балкана. Там може да се каже, че израсна синът ми в продължение на годините. Неведнъж там ме е завявала бурята, но не съм "бедствал". Имаше и други, но тези ми направиха особено впечатление.
Ако трябва да направим конкурс мисис хижар сигурно на първо място ще сложа Галя от Ехо.
Сигурно съм пропуснал много хора, но моля за извинение, ако някой се чувства пренебрегнат.

Маршрутът на картата на България.
Профилът на маршрута (източник - Пътеписът на Тито).

Нека и аз се опитам да опиша своето приключение Ком-Емине 2018 година. Това беше една отдавна лелеяна моя мечта. Като погледнех напред във времето виждах, че то неумолимо върви напред. С годините болежките се увеличаваха. Още си спомням лятото на 2015 година, как вървях куцукайки едвам едвам през Спано поле надолу към хижа Яне Сандански, невиждайки края на този лек, но не и за мен тогава, преход. Коляното болеше ужасно и мазилата с които разполагах не помагаха. Най-много помагаше тоягата, която си отрязах, като стигнахме надолу в гората. Със щеки тогава не разполагах. Смятах ги за ненужни. Така, че време за отлагане нямах особено много, а и отпуск за такова начинание трудно се урежда. 

Миналата година минах Беклемето - Прохода на републиката. Времето беше прекрасно. Накрая към Бабин Райкин чучур коляното пак се обади и до Предел вече трудно се търпеше. Този път бях със щеки. Но проблемът създаде и синът ми който бързаше и Бузлуджа - Предел го взехме на абордаж. Реших, че повече така няма да правя.

Годината започна. Отпуските се планираха. Трудно можех да уредя нещо насред лятото и много дълго, но в главата ми непрекъснато се въртеше мисълта, че трябва да се случи. Вече е време и то напредва много. Огледах се и с въртене на графика и поработване повече можеше да се отвори прозорец за това начинание. Така и стана. Искаше ми се да тръгна около 20-то число на юли, но много претенции станаха. Така, че датата на тръгване се закова на 13.07.2018г. (петък - тринадесети). Може пък това да донесе късмет. 

Започна внимателно планиране и дребна подготовка. Не тръгвах за рекорд, не това беше целта, а за успех и завършване на начинанието. Планирането беше подчинено на целта. Раницата трябваше да бъде лека и със спане по хижите. За всеки случай сложих едно аварийно фолио. Отказах се от шалтето. Сложих вместо него един найлон от тези с бобчетата дето се пукат. Опитах на вилата. Върши работа за едно или двукратна употреба и е значително по-леко и заема по-малко място. Събра се вътре в раницата. Впредвид времето което направо ме изненада фолиото и шалтето си бяха излишни. По нататък ги махнах. Оставих само фолиото. При моето преминаване шалте и чувал и спане сред природата не вършеха работа. Много, много дъжд и кал.  Предвидих само два относително тежки етапа (Кашана-Ехо и Чумерна-Котел) с цел да не се отклонявам много от маршрута и да не трупам допълнителен километраж и денивелация.
Физическата подготовка се състоеше в едно ходене в Габровския Балкан в края на май. Качих скоростно Узана Росоватец. 
                              
Разходка до Мазалат и Исполин със съпругата и с това планината приключи. 
                               
Това беше по-скоро за изпробване на варианти на обувките.
От март месец започнах да ходя с колело на работа, но то е доста леко начинание.
И последно около джулая пробягах 5 пъти плажа на Каваците и почти два пъти го преплувах. Пропуснах любимото си занимание да скачам от скалите на Агалина, 

за да не направя някой сакатлък и да проваля всичко в зародиш. Физическата дотук. 
Наблегнах и на химическата подготовка. Два месеца преди началото започнах да пия остеомув за ставите. Опитах се да ям много и мазно да вдигна килограмите, но при мен това нещо не става, а и ми е неприяно да ям мазно. Така, че това не се получи. Точно преди началото си бих 8мг депо медрол, започнах да пия антихистамини срещу евентуални алергични реакции. Пиех минерали и магнезий по време на прехода. Аптеката беше пълна с мазила. От общи лекарства се оказа, че нямах нужда въпреки, че носих достатъчно. Времето беше ужасно, но имунната ми система издържа. Даже имах само съвсем лек зародиш на херпес, който отшумя за нула време. Намазах го два пъти с ациклостад и мина. 
Към всичко това прибавих и як магарешки инат да помага заедно с неволята.

И така времето наближаваше. Планирането вървеше. Направих си собствени маршрути с варианти на Map Source съобразявайки се с мои тракове и тези на Иво и  Тито и маркираните пътеки. Старателно си отбелязах водите в маршрутите. Изрових застраховката, че я бях затрил нейде. Прозвъних всички телефони на хижи от които бих имал нужда. Включително и на евентуално аварийните такива. Винаги съм пил вода от реките. Този път обаче се застраховах и си взех дезинфектин за обеззаразяване. Заема по-малко място от хлорните хапчета и това се ползва за обеззаразяване на водата от родните ВиК дружества. Раницата се тъпчеше и натежаваше. На дългосрочни прогнози не вярвам и се надявах на хубаво време. Все пак беше втората половина на юли. Миналата година по това време в Централен Балкан изгорях от жега. Но впоследствие се оказа, че не било писано да е така и гумените ботуши станаха част от екипировакта ми. Макар и късно, но по-добре късно отколкото никога.
Планът е следния:
1. Русе - х.Ком - в.Ком - х.Петрохан
2. х.Петрохан - г.Лакатник - леко за постепенно натоварване
3. Лакатник - х.Лескова
4. х.Лескова - тс.Витиня
5. тс.Витиня - х.Кашана
6. х.Кашана - х.Ехо - с много варианти и ако-та
7. х.Ехо - х.Добрила
8. х.Добрила - х.Тъжа
9. х.Тъжа - х.Узана - разпускане, а и Узана си ми е любима заради Милена
10. х.Узана - х.Бузлуджа - разпускане и посещение на мемориалите на Шипка
11. х.Бузлуджа - ски база Грамадлива
12. ски база Грамадлива - х.Чумерна
13. х.Чумерна - Котел - маратон. Лошо е човек да си го причинява
14. Котел - Върбишки проход
15. Върбишки проход - Ришки проход
16. Ришки проход - Дъскотна
17. Дъскотна - Козичино
18. Козичино - Емине
Може да се съберат етап 9 и 10. А също и 1 и 2, но в този случай трябва да се предвиди ден 0 за транспортиране до х.Ком и то пак са си два дни, а така е по-щадящо за първоначалното натоварване на краката. А ето ги и тях. На тях ще разчитам, не само на ината и на неволята. И моя милост колко съм дебел. На домашния кантар 66-67кг без парцалите. Не можах да стана повече, въпреки огромното желание. Махнах косата да не ми пречи. Тя и без това не e много.
  

И ето дойде дългоочакваният момент. Планината (Балканът) няма да дойде при Мохамед, така че Мохамед потегля към планината. С явният стремеж да успее да я покори.

13.07.2018 (петък) - ден първи 6км + 14км
Русе - х.Ком нова - връх Ком - х.Петрохан
дъжд, мъгла, кал, мълнии

2:00 Русе
Ставане. Хапване и потегляне в 3:00.
Много ще се учудят на това ми решение, но прогнозата беше много лоша. Към обяд даваха гръмотевични бури в района на Ком и те се оправдаха. Първоначално мислех да тръгна към 5:00. Малка среща с колега състудент в Монтана и след това атака на връх Ком, но се оказа, че решението за промяна на плана е оправдано и правилно.
8:00 бяхме на х.Ком нова.
 
Аз шофирах колата от Русе до тук. Времето все още беше добро. На хижата имаше някакъв мото събор, но едвам се разбуждаха. Явно е било голям купон снощи.
Намазах коленете с Финалгон и тръгнахме нагоре. И първа грешка. Забравих си щеките и се върнах да си ги взема. Вече са ми много важен атрибут за профилактика. И какво беше учудването ми когато се върнах на място и жената я няма, а тя не е от тези дето много си дават зор. Обхват няма. Мъгла е. Викнах няколко пъти. Пак се върнах до хижата. Питах, но не се е връщала. Е викам си голям фал старт, наместо по Ком-Емине ще трябва да тръгваме да издирваме жената. Пък знаеш ли може да ми излезе "късмета" и да е срещнала мечка. Ма не съм сигурен кой ще пострада при срещата. По-скоро ми е жал за мечката.
В този ред на мисли: Откъде води началото си кавалерството? Още от пещерните хора. Те винаги пускали жените да влязат първи в пещерата. В това е имало и много прагматичен момент, ако в пещерата има някой съблезъб тигър или мечка.
На завоя на запад времето се изясни. Маркировката (коне и крави) на Ком-Емине, както твърди синът ми беше наред. Ето я и нея:
Ком все още беше обвит в облаци, но имаше добри гледки.
В 10:00 изпреварвайки бурята бяхме на Ком.
Взех си ритуалните камъчета.
Кратка почивка. Снимки. И в 10:40 потеглихме надолу. Аз към Петрохан, тя към хижа Ком да вземе колата. На "маркировката" се разделихме. Вече се виждат зараждащите се облаци.
С цел да изпреваря бурята ударих крачка. Оставащото разстояние беше малко, така че смело напред. Беше валяло. Тревата много росна. Кал и локви в изобилие. То направо си е блато на места и няма обикаляне. Облачността стана гъста и не се виждаше на повече от 5м. Често поглеждах навигацията. Едни роми боровинкаджии си бяха загубили колата и не можеха да я намерят. За тяхно щастие току що бях минал покрай нея и ги упътих. Беше не по-малко от 100м от нас.
Започна да ръми леко. Усили се като влязох в гората и започна да гърми, но това вече не ме притесняваше. Бях слязъл на ниско и в гората мълния трудно би ме ударила. Валя, но не беше порой.
Започнах да си тананикам рефрена на познатата песен на Кукери: Дъжд, дъжд студен...
https://www.youtube.com/watch?v=4sWgbwo7v7w
Това комай се превърна в основно мото на прехода  ми.
В 13:30 бях на чешмата под хижата. Валеше. Изчаквах под дърветата и наблюдавах движението на хората. Не снимах поради дъжда, а имаше много интересни екземпляри. Пътят нагоре след чешмата е ужасен. Много коли с боровинкаджии слизаха по него. Жал ми беше за колите. Имаше шофьори дето хич не им пука. Колите стържат по макадама, като влязат в някоя дупка, а те си карат все едно нищо не е станало.
Жената я няма никаква. Обадих й се. Още пътувала. В Берковица я валял порой и я бил голям град. Върнах се на прохода да я изчакам. Като дойде си обух джапанките. Краката ми приличаха на сюнгер.
Пристигнахме на хижата. Колата качих аз, че ми беше жал за нея. Настанихме се. Стаята е чиста и уютна със собствен санитарен възел.
Най-напред ни посрещна кучето на бай Фидос. То беше първо дето опита кучешките бисквитки примамка за зли кучета. Според мен бяха излишен товар. 
На хижата е изпълнено със сентенции и мисли от агенция Фид-Фак. Много са интересни. Голям почитател е на Сталин и Путин. Не знам какво мисли по въпроса дъщеря му. Не ме предизвика на тенис. Сигурно щеше да ме бие. Просто на хижата имаше младежи от София на нещо като екскурзионно и те бяха окупирали масата. А и той имаше бая грижа около тях да ги изхранва. Жена му, въпреки че е се е оттеглила от хижарството му помагаше в грижата за децата. От София бяха, но бяха много спокойни и културни младежи. Рядко съм виждал такива тинейджъри. Моят син не е от този тип. Бай Фидос е много колоритен и сладкодумен. А жена му си прилича с дъщерята, като две капки вода. От нея не можеш да вземеш думата. Тук се запознах и със Стефан, с който ще се разминаваме постоянно по пътя. Гледаше онлайн прогнозата и решаваше как ще действа. Днес щеше да гони около Пробойница. Има бивачни съоръжения и е спал на Ком.
Вечерта изгря слънце.

14.07.2018 (събота) - ден втори 27км
х.Петрохан - гара Лакатник к.г.Драганови
вода, кал, поне не валя

Поолежах се. Очакваха ме по-малко от 30км, а все още няма натрупана умора.
7:00 Потеглих. Балкана ме посреща сив и ветровит.
Поглед към посока Ком откъм Тодорини кукли.
До тук направо ще ме издуха. Май трябва да си напълня джобовете с камъни. Тодорини кукли не съм го качвал. Пътеката не върви точно през него. И до там имаше боровинки, но бяха доста пообрани.
Като почнах да спускам надолу минах на подветрената страна и вятърът утихна. На едно място спрях да се наям донасита с боровинки. Толкова много бяха, а и добре узрели. Вчера купихме от Петрохан от една жена, но леко киселееха.
Надолу към Пробойница отвсякъде тече вода и е кал. Дървосекачите са омаскарили пътеката. Влачат трупи по нея с конете и можете да си представите какво е. На едно място изгубих пътеката и се усетих, като почна да пищи навигацията. Въпреки, че днес не вали съм си достатъчно мокър.
Даже и самия път към Пробойница си е река.
И самата хижа Пробойница. Има цигани дървосекачи.
На Пробойница е пълно с малки циганчета. Много са готини и любопитни. Особено близначетата. Ходят на училище и добре смятат. Харесаха им щеките и голям кеф им правеше да ходят с тях. Почерпих ги по някое лукче. Даже ме помолиха да ги смаля за малката сетричка и тя да походи. Имат чувсто за колектив, което е похвално. Малко по-късно се появиха и големите каки. След това всички вкупом тръгнаха да видят някаква змия. Останаха само най-малките.
Потеглих и хапнах по пътя някоя вафла. По пътя преди Губислав се разприказвах с един местен. Оплака се от тазгодишната реколта. И тук като при нас. След дъжд и мраз и всичко е мор. Даже джанки няма.
Губислав. Кратка почивка до спирката.
Кокалчета за песовете.
Смених чорапите със сухи. И пак на път. Повече чорапите няма да ги сменям, само ги изцеждам, защото иначе просто имам два чифта мокри чорапи. До тук ходя с китайски работни платненки Матстар със стелките на разпадналите ми се летни туристически обувки. Идеята я заимствах миналата година от сина ми. Неговите крака както се намокряха така и исъхваха, а моите в големите обувки си седяха мокри. Но миналата година имаше кой да суши (слънцето грееше неумолимо и жарко), а тази година не е така. Има кой да мокри и то не само утринната роса и няма кой да суши. Опитвах да провисна чорапите на раницата отвън, а те стават по-мокри.
Все пак от доста време насам е път и след като се поизцедих на Пробойница и тук вече не джвакам. А днес дъжд не вали.
На обяд съм на рибарника Лозин и син и спрях да хапна.
Бира, пъстърва и огромна порция пържени картофи. Не можах да ги изям. Бях се поразхвърлял и гостите на заведението ме гледаха, като изкопаемо.
Тръгнах към гарата.
Много готин джип.
И местният спа комплекс. Аз не се изкъпах в него, а май трябваше.
Селфи от висящия мост към Искъро и Лакатнишките скали.
15:10 пристигнах в къщата за гости. Чистичко е. Банята е обща, но е до нашата стая. Мен това не ми пречи. Поддръжката още я няма. Запиляла се е нейде из Монтана с колегата Холи. Хвърлих си един душ и легнах да си почина в очакване на Гудо.
Това е гледка от стаята.
Вечерта отидохме заедно пак на рибарника. Сега ядох само риба. По пътя към рибарника срещнах все още непознатите ми сподвижници. Бяха доста поуморени. После разбрах, че това което аз съм вървял два дни те са го вървяли за едни. Всеки сам решава, но според мен не е уместно да започваш с 50км, ако не си от тези дето гонят 10 дни.

15.07.2018 (неделя) - ден трети 31км
гара Лакатник - х.Лескова
леко облачно, вода и кал на места, приятно за ходене

Първи поражения. Имам пришка на левия крак отдолу. Залепих я. Намазах коленете. Днес смених леките платненки с туристически обувки. Не искам да нося излишен багаж, а се разделяхме с поддръжката. Предстоеше ми сериозен Балкан и предпочетох по-тежки и стабилни обувки.
5:30 Потеглих. Времето е обещаващо. Изгрев над гара Лакатник.
 


Малко изгреви ще видя поради постоянно съпъстващите ме облаци.
Тези не им дадох кокали, защото според мен нямаше да се справят с тях. Те едвам се справяха с вървенето.
И автоспирка "Последна грижа" в село Лакатник.
Като гледам какво се строи в Лакатник ми се струва, че скоро време ще може и там да се отсяда.
8:30 Пристигнах на Тръстеная. Дилян с когото ще се запозная по-късно вече отпрашваше закусил пържени филии с малиново сладко. Аз предпочетох гъбена чорба с чаша малиново вино. Точно като някоя дърта пияница. Оказа се много пивко виното, но една чаша стига. Път ме чака.
Това е малиновата плантация. Забравил съм да снимам Тръстеная.
И биоферма Чемерник

Някъде по пътеката, където имаше доста нападали дървета си загубих много важен атрибут от екипировката. Една носна кърпа, която си поставях под шапката да пази сянка на врата. Много е удобно и лесно реализуемо. Но там сянка и беше на една халка на раницата и се е закачила в шубраците. Имам още една резервна и с нея трябва да внимавам.
12:00 спрях да обядвам на чешмата с маркуча. Там се запознах с Дилян. Ходихме доста време заедно. Приятел е на Георги Дянков. Заедно са бягали Витоша 100. Не знам защо го застигнах. В последствие установих, че ходи доста бързо. До разклона за Лескова вървяхме заедно. Той днес гони Зла поляна, което е доста оптимистично според мен. Аз съм дотук. Толкова за днес стига.
И единственото влечуго, което успях да снимам.
Видях и една пепелянка преди Мазалат, но много бързо се скри. Тогава Дилян беше със сандали. Те змиите бягат, но знаеш ли за кутсуз какво може да стане.
15:00 хижа Лескова. И нещо любопитно за тази хижа, което научих впоследствие. Била е училище навремето за децата от съседните махали. По скоро накацали тук таме самостоятелни къщи, които вече са се разпаднали. Разстоянието до училището е голямо и на децата им се е налагало да правят доста солидни преходи за да учат. Каква жажда за знания са притежавали само?
Пристигнах рано. Изкъпах се на чешмата. Беше топло и слънчево. Днес не са ми мокри краката. За първи път откакто съм тръгнал. Все още не знаех каква изненада ме очаква. Цецо беше споменал по телефона, че сигурно ще дойде, защото очаква група. Така и стана. Както се олежавах на пейките пристигна. Дойдоха и семейството говедари на лаф моабет. Цецо запали камината.
Тук ще се пече вечерята. Стана надвечер, но колегите ги няма. Тръгна с джипа да ги търси и се върна с раниците им. Те малко по малко пристигат. Забавили ли се много на Тръстеная на вино и любознателна обиколка на малиновата плантация.
Цецо направи много хубава салата, картофи и вратни пържоли на жарта. Почерпи и много пивка ракия от стафиди. Пих малко, защото и без това не пия, а и утре трябва да ходя. Откраднали са приемника на телевизията, така че пропуснахме финала на световното по футбол в Русия. Французите станаха световни, като победиха Хърватска.
Запознах се вече със останалите сподвижници по пътеката: Иван, Маргарита, Тошко, Марто и Поли. Последните двама са само до тук. Хапнахме, пийнахме, поразговорихме се. Цецо, Тошко и Мартин са ловци. Е нямаше ловджийско-рибарски лакардии според мен. Само нормални приказки. Чух рев на сръндак (Цецо обърна внимание на това).
Отидох да си легна към 23:00. Оказа се, че и те са си легнали след малко. Дидо само може да съжалява, че не остана днес тук.

16.07.2018 (понеделник) - ден четвърти 35км
х.Лескова - т.с.Витиня
сухо, леко облачно, приятно за ходене

Тръгвам както винаги рано. 5:20 на челник, но вече се рзвиделява и след малко го изгасям. По препоръка на Цецо следвам пътя и съм сух.
Изгревът през дърветата в гората след Лескова.
Пътят е приятен и лек. В 7:20 съм на Мечулица.
Там имаше палаткуващи, но още спяха. Момчето се поразбуди. Говореше на английски. После разбрах, че са били белгийци и вървят по пътеката. Изядох една вафла, пих вода и потеглих.
Мургаш в далечината - днес има и гледки.
Ето и "Аптечка на пътечка". Отворих я от любопитство. Бая неща имаше, че и лед осветление за нощно време. Отначало си помислих, че има USB за зареждане на GSM-и, но този панел е твърде малък за ефективно вършене на такава работа.
По пътя към Белия камък един заек току подскачаше перманентно пред мен, но все не успявах да го снимам.
На Белия камък.

Пак съм снимал Мургаш, а не съм снимал маркировъчния червен кръст насреща. Долу вляво се вижда информационната табела на Ойларипи. Много са приятни тези табели. Аз потеглих за Зла поляна.

Почивка за обяд на река Чешковица. Напълних си от нея вода. Хлорирах я. Таман се приготвях да тръгвам, че бая се бях разхвърлял и изневиделица се появи този хубостник.
Получи кокалче и може би това ми беше грешката. Започна да ми се вре в краката и да ме спъва. Поскарах му се и взе да се държи културно, но вървеше неотлъчно с мен. Помислих си, че е на говедарите от Зла поляна. Доста е дружелюбен.
На Зла поляна.
Тук разбрах, че не е местен. Тръгна да разглежда бараката и като го погнаха местните песове изчезна яко дим. Говедарите ги нямаше. Аз продължих напред. Очакваше ме тежък макадам до Витиня. Моят приятел продължава да върви с мен. Опитах се да го прогоня, за да се върне при стопаните си, но не би. Стигна с мен чак до Витиня. Виждат му се ушите.
Макадама си беше дълъг и неприятен. Нищо че не е асфалт, но се сетих за тази подходяща за обстановката и случая песен:
https://www.youtube.com/watch?v=sGNtS6uDkU4
Като се събрахме голяма група на Кашана поради разни обстоятелства се шегувахме, че тук е място за добър бизнес с велосипеди. Наем от Зла поляна до Витиня 5лв. На средата 10лв. Тези насредата ще вървят повече, щото всеки в началото ще подходи оптимистично, но после реализмът ще надделее. Един бус за връщането нагоре или две циганчета и бизнесът е готов.
Пристигнах към 16:00. Хижаря бати Цветан беше дошъл. Той е и председател на ТД Етрополе и организатор на идеята Ком Емине за три дни. Сладкодумен е.
Беше рано и слънчево. Изкъпах се. Изплакнах си някои дрехи.
Седнахме на раздумка в очакване на колегите от Лескова. Те също идваха насам, но спят по до късно. Поразговорихме се. Каза, че кучето е на Цецо от Лескова. Имало и други негови екземпляри тук. Тъчели с туристи в двете посоки. Времето напредваше, а групата я няма. Цветан изказа съмнения, че Цецо ги е напил. Често правел така и провалят плановете за другия ден на немалко хора. Но докато чакаме пристига Марто с кола (той беше до Лескова) и носи една пица да изненада колегите си. Поседна малко. Каза, че са си легнали малко след мен и да ги очакваме да дойдат навреме. Така и стана пристигнаха след малко. Изненадаха се на пицата в стаята. Казахме - промоция от БТС. После им обяснихме, че е от Марто.
Хапнахме. Цветан наля по ракийка, салатка. За мезе опече много хубави гъби (млечница мисля бяха, аз не ги познавам). Сладка приказка, насоки за утре и по леглата.

17.07.2018 (вторник) - ден пети 33км
т.с.Витиня - х.Кашана
росно, дъжд, порой, кал

Както винаги потеглих рано. Цветан ме изпрати в 5:15. Даде последни наставления и препоръки и аз потеглих. Започнах да щурмувам тировете в прохода. На мигащ аварийно челник разбира се.
Замислен на два пъти обърквах пътеката, но бързо и адекватно се коригирах.
Вървя си и налегнат от философски размисли посрещнах новия изгрев над ридовете на Балкана.
Започнах да се радвам на обещаващото време. Помислих си, че боговете са се смилили и ще отворят Балкана пред мен, така както Червено море пред Мойсей и народа му. Дъжд валя само първия ден и прогнозите на синоптиците не се оправдаваха с голяма точност. НО...,  блажени са верующите.
Така увлечен в мислите си лека полека стигнах Арабаконак.
Времето продължаваше да е обнадеждаващо. На около половин час след Арабаконак следвайки марките буквално влязох в един шубрак откъдето не се виждаше следваща марка. Справка с GPS-a. На правилното място съм. Върнах се на изчистеното и продължих по видимата пътека. Марки се появиха доста нататък. Не разбрах какво точно се случи. Отбелязах мястото с найлонова торбичка на едно дърво и се обадих на Иван да се оглеждат тук и да вървят след мен.
Минах през новия заслон на Стъргелска мандра.
Хем за почивка, хем да напълня вода. Ако не беше пътеписа на Криси щях да го пропусна. Спомням си тя как се оплакваше от липса на гледки и как това е на път да я откаже. Аз засега съм богопомазан откъм тази гледна точка.
Отново напред и "наляво през копривите". Забравих да снимам този култов надпис върху фургона. Намяше причина за това. Просто забравих. Този навес е малко след това.
Не съм убеден, че минаването от тук е правилно. Верно по серпентините на пътя губиш 100м денивелация и е по-дълго, но е чисто и няма да бъде ходене с препятствия. Но така ме посъветва Димо Колев, така каза и Цветан, от тук мина преди няколко дни Иво Киров (макар, че в предишен пътепис изказваше съмнение дали това е правилно). От тук е вървял миналата година Георги Дянков. А Пътеката е кална (въпреки, че не е валяло няколко дни), обрасла с доста малинак, има нападали дървета и дълбочки дерета покрай потоците. Бих я оприличил на "ужасът на Риш", но не знам защо не й се носи такава слава. Ако си без раница не е особен проблем, но достата нападали дървета си я превръщат в ходене със сериозни препятствия за човек с не малка раница на гърба. Както и да е. Минах я. Опитах се да предупредя Иван какво ги очаква, но нямаше обхват. Малко по-късно му написах SMS с надеждата да го прочете преди да е станал с ентропия на информацията клоняща към нула. Оказа се, че чак тогава го е прочел.
И така крачка по крачка към 11:00 бях на паметника на замръзналите в Балкана руски войни.
Спрях да отдам почит на загиналите. Спомням си филма по телевизията показаващ точно това събитие. Беше ужасно. Балканът е страшен и не прощава никому. Даже и на свикналите на северния студ руски войски.
Сега се сещам и едно много красиво явление, което съм наблюдавал в Балкана. Много подобно на виелицата от филма. Красиво, но да го гледаш отдалеч, а да не си в него. Вее бурен студен южен вятър. Вали сняг. Има и натрупал отпреди. И всичката тази снежна маса тече, като ефирна река по улеите на северните склонове. Ако изровя клипа ще го постна тук. Или поне някоя снимка. Много е красиво. Ето това е:


И тук за мен приказката за "отворения път през Балкана" започна да свършва. Дали това място не е прокълнато? Заръмя. Леко, но упорито. Боговете сигурно са полудели или пък аз.

Не питайте героите
защо умират.
Не се присмивайте
на влюбените,
когато фантазират.
Не стряскайте децата,
когато сън сънуват.
Не питайте поетите
защо будуват.
И лудите не питайте
защо се смеят.
Не ние, Те живеят.

Много подходящ куплет за всички Ком-Еминейци. Всеки може да се оприличи някъде в строфите на това стихотворение. И съм повече от сигурен, че това не е последният ред.

И около 11:30 точно под Етрополска баба ме заплющя як порой. Добре поне, че не гърмя. Нямаше изобщо къде да се свре човек, така че пак си затананиках "дъжд, дъжд студен..." Помислих си, какво ли би станало с юдейския народ, ако Червено море се бе затворило точно на средта на пътя им. Аз все пак бях в по-благоприяно положение. Водата беше много, но имаше накъде да се стича. По един далечен склон имаше бовинкаджии. Бързо слязоха на буса и се прибраха. За пръв път джваках с високите обувки. На Ком-Петрохан бях с леки платненки.
Стигнах до някаква сграда с антени до пътя. Сигурно има нещо общо с поделението на Етрополска баба. Нямаше къде да се скрия, но имаше навесна козирка. Беше намаляло, но си валеше. Подслоних се да изчакам края. Изцедих си краката (чорапите и обувките доколокото могат да се изцедят те). Почивах. Подкрепих се с вафла и бадеми. И пак на път. При този дъжд времето беше ясно и имаше видимост. Така продължи и след него. Облаците бяха високо.
Ето я и мина Елаците. От нея се чуваха гърмежи и движението на тежките камиони.
Верно загрозява Балкана, но благодарение и на нея мисля, че се въстановява изгорялата хижа Кашана накъдето съм се запътил.
А тези не са умрели.
Но какво правят не мога да кажа. Сигурно им е кеф да лежат в подгизналата трева.
От този дъжд насетне започна и много силен вятър. Той дойде добре и почти ме исуши. С краката това нямаше как да се случи. Хем обувките са си дебели, хем си газя стабилно във вода, че и кал. Но път ме чака и смело надолу.

И както си вървя, що да видя. Насреща ми Стефан. Викам да не си объркал посоката. Каза, че останал два дни на Кашана да изчака подобрение на времето. Той се беше въоръжил със софтуер до зъби и го гледаше твърде често. С една дума обаче настигнах го. Пристигнах в 15:00.
И ето вече на Кашана при мама Данче голяма компания луди, влюбени и др.
Снимката е надвечер когато пристигнаха и другите. Оказа се, че тук съм настигнал и Дилян. На снимката компанията стана международна в лицето на Георги и Юля от Великобритания (славяни си говорят помежду си на английски). Аз с Юля се разбирах на руски. Може и да й е неприятно, не знам, тя е украинка. На снимката са Стефан, Теодор, Тошко, Иван, Маргарита и един от колоездачите. Всички са възхитени от мама Данче и си мислят, че това посещение тук трябва да се повтори. Такова е и моето мнение (на Самотен Георги, както ме нарече самата тя).

Хапнах. Сладки приказки и планове за утешния ден на по бира и мезе кюфтета. Някои утре ще атакуваме Ехо (аз, Дилян, Стефан, Теодор и колоездачите), други (Иван, Тошко и Маргарита) Бенковски. Дилян ще тръгва 3:00. Мислех да тръгна с него, но този ранен час ме застреля. Оказа се, че той е печеливш, но това щях да оценя утре вечер. Аз, Стефан и Теодор си бяхме заплюли 5:00. Аз и без това всеки ден тръгвам по това време. Неудобството сега е, че ще разбудя съквартирантите (Иван, Маргарита и Тошко).
Сън за въстановяване на силите.

18.07.2018 (сряда) - ден шести 40км, но какви
х.Кашана - х.Ехо
вода, бурен вятър, мъгла (облаци), дъжд, кал

5:00 старт на днешното начинание.
Знаех, че ме очаква тежко изпитание, впредвид разстоянието и терена за преодоляване. Предстояха доста 2000-ци.  Сутрешни приготовления. Не събудих съквартирантите или поне не разбрах. Стефан и той се приготвяше. Теодор се появи и той. Дидо явно беше отпрашил в тъмни доби. То и сега си беше тъмно, но все пак изгрева наближаваше. Вечерта бяха запалили парното и обувките бяха сухи. Мама Данче ми даде да ги сложа в склада на радиатора. Преди 5:00 бяхме готови. Мама Данче беше станала да ни изпрати. Направи по едно кафе за изпроводяк и каза по някоя добра дума. Пожела успех и хубаво време.
Потеглихме на челници в тъмно и мъгла (облаци). Снощи пак валя и гората беше натежала от вода. В ниското вятърът бе слаб, но достатъчен да събаря водата от короните на дърветата. Тревата си беше достатъчно росна и даже по-скоро дъждовно мокра. Наближаваше изгрева, но по скоро го усетихме като развиделяване. Слънцето не проби облаците. Поне нямаше нужда от челник. Нямаше време за почивки. Целта беше далечна.
Излязохме от гората, но видимост никаква. За сметка на това вятърът се услили значително. Въртеше, но поне не беше насрещен, че и с него да се бори човек като качва.
Стефан имаше идея да качи Свищи плаз заради откриващите се гледки, но при това време това беше безпредметно. Теодор имаше проблеми с крака и започна да изостава. Впоследсвие се отказа след този етап. Аз и Стефан продължихме с добро темпо.
От време на време се проясняваше.
Но силният вятър не успя да издуха облаците. По скоро продължихме движението в облаци и 100%-ва влажност. Краката си бяха мокри от росата. Вече вятърът започна да мокри и панталона нагоре въпреки, че днес още не валяло. За отбелязване обаче не беше студено или поне аз не изпитвах студ. Ветроопорното яке отвън беше мокро от вятъра и мъглата, а отвътре от потта.
Качихме и Косица, първият двухилядник. Снимки няма. То не се вижда нищо. Стефан взе решение за промяна в личния си план. Не е ходил в Централен Балкан и реши да го премине бавно и да се надява на хубаво време, така че да се наслади на преживяването. Следваща цел за него Бенковски. Каза Митак продължавай, аз намалям темпото. Разделихме се и аз се откъснах сам напред. Моята цел беше морето, а краткосрочната Ехо.
Вятърът се усили и стана по скоро ураганен. По пътя се натъкнах на част от багажа на Дидо. Имаше навика да си окача отвън на раницата дрехи да съхнат. Вятърът е откачил секретните игли и му е развял дрехите по пътя. Познах ги по тениската и ги прибрах. Бяха мокри, а не сухи. Аз опитах този номер, но се оказа, че в мъглата чорапите вместо да съхнат стават по-мокри. От там насетне не сменях чорапи, а само ги изцеждах. Така като стигнех в хижа поне имах чифт сухи чорапи, а не два мокри чифта.
Подсичах всичко каквото може да се подсече. Подсякох Паскал, Чемериката и Картала и към 10:30 се озовах на Планински извори.
Снимах да не съм капо. Тук е невъобразима кал от животните. Доста е мръсничко и в изоставената хижа, но си я бях заплюл за почивка в този етап. Установих, че до този момент съм изпил 100гр. вода. Не изпитвах жажда въпреки изминатото разстояние. Явно при влагата отвън тялото не губи много вода през кожата. А може би и това време потиска сетивата. Намерих завет вътре. Няма къде да се седне. Поразсъблякох се с надеждата да исъхна. Изцедих чорапите. Хапнах. Както си седях и Стефан пристигна. Не си е промени плана. Той просто има доста голяма крачка и като тръгне дърпа много. Ударихме по една глътка ром. Носех 200гр точно за принудително сгряване, като Алпийски Санбернар.
Потеглихме. Не снимах самите Планиниски извори. Таман се бях екипирал и не ми се вадеше GSM от найлоново калъфче, което му осигуряваше някаква защита от влагата. А и мъглата си беше доста гъста. Повървяхме със Стефан малко заедно. Подсякохме Тетевенска баба и на Антонски превал той хван пътеката за Бенковски, а аз продължих към Ехо. Минах покрай Булуваня. Към Братаница се проясни леко. Подсякох върха, разбира се. Поглед към Старопалнинското конче.
Докато прибера GSM и потегля облака пак се спусна и видимостта стана нулева. Вятърът  северен ураганен. Това, че няма видимост е добре. Поне не виждаш какво е под теб от юг, но аз си го знаех. Нямаше нужда да го виждам. Реших да сляза малко надолу от северната страна, поне като ме събаря вятърът, да ме събаря на склона, а не от склона. Което в случая щеше да бъде по страшно отколкото да срещнеш мечка.
След Пъпа на подветрената страна на едни скали спрях да си почина и да се подсиля за обяд. Огледах си краката и реших да сменя някоя лепенка, но в студа и влагата те не лепяха изобщо. Хапнах. Пийнах вода и ром  и потеглих към Вежен. Към 16:00 часа пристигнах на върха.
Негостоприемен е. Направо ще ме отвее. И влага от облаците колкото щеш. Не се задържах много. То нямаше видимост и гледки. Към подсичането на Каменица освен вятърът към удоволстието се включи и дъждът за да е картината пълна. В промеждутъците на рядка видимост, някъде в далечината вече започна да се забелязва Ехо.
Към 19:00 пристигнах вир вода на Ехо. Тук бяха вече колоездачите и Дилян. Дилян с Ранното си тръгване е изпреварил дъжда и си го бе спестил това преживяване. Галя ме посрещна добре. Настани ме. Имаше и малко ток да си заредя техниката. Проблем беше, че няма топло и няма как да се исуши човек. В банята водата беше хладка и не може и да се напари. Облякох сухи дрехи и се надявах до сутринта всичко да оветря доколкото може. Иначе с яденето нямаше проблем и хапнах боб с кюфтета. Доста бях уморен и легнах почти без раздумка.

19.07.2018 (четвъртък) - ден седми 32км
х.Ехо - х.Добрила
вода, мъгла (облаци), дъжд, кал

Вчера бяхме решили с Дилян да вървим заедно. Като преход не ни очакваше нещо тежко и мислехме да тръгнем към 7:30. Върви се нависоко, но денивелацията е поносима. "Да, ама не" - както казваше Петко Бочаров. Не крия, не го харесвах, но фразата ми се е загнездила в съзнанието и я свързвам с него. Навън мъгла и вали. Помотах се. Галя беше направила вкусни мекици. Хапнах мекици със сирене. Колоездачите се приготвяха активно за тръгване. Дидо легна да си доспи. Аз изпратих колоездачите и отидох и аз да мачкам чаршафите. Поне като не се движим, да почиваме и да събираме сили. Нито на мен, нито на Дилян ни се искаше да бъде нулев ден. Започнахме да се оглеждаме за подходящ момент за тръгване, а и по пътя имаше голям избор за пристан.
Обух мокрите си обувки с мокри чорапи. Дрехите бяха оветряли. Панталона сух, тениската почти суха. Дидо стоен и готов за тръгване.
В 10:50 потеглихме. Мъгла и вятър, но не вали. Е разбира се си е доста росно и краката започват да джвакат по бързата процедура. Лятната пътека не върви по върховете, така че всичко подсичаме.
След два часа сме на Козя стена.
Подкрепихме се по вафла и потеглихме. Не удостоихме с внимание Котето, Кучето, поредната Баба. Подсякохме и Козя стена. Едвам издебнах облаците да снимам Арката на Беклемето.
Подсякохме Жални от север. То не че изглежда на връх, но много ми харесва името му. Специално съм качвал жената на него да я снимам, колко е "жална" като турист. Към 16:00 сме на Орлово гнездо. Бяхме си го определили за почивка и обяд.
Времето се проясни.Облаците се вдигнаха нависоко и докато почивахме се наслаждавахме и на гледки от Балкана.
Най-напред пристъпих към привеждането си в опрятен вид. Панталона и якето на простора. Обувките и чорапите на радиаторите на парното в столовата (оказа се, че парното тук работи, за разлика от Ехо). Направо живнах от топлината и светлината тук. И първата неприятна изненада. Установих, че челника липсва. Превъртях си спомените в главата. Ползвах го сутринта на Ехо. Там ще да е. Звъннах на Галя и тя каза, че го е намерила, а не щеш ли тъкмо си хортуваше със Стефан. Викам й, дай му го на него и да го остави на Узана. Надявах се да ме стигне евентуално, че той е бързак, като отвори пергела. Ако не, ще му дойде времето, да си го взема от там. Там имам среща с поддръжката и ще й поръчам да ми донесе другия челник.
Дидо не беше идвал на Орлово гнездо и много му хареса заслона. Направихме това дето го пише на снимката.
Подсилени и отпочинали потеглихме с цел Добрила. Ако се влоши времето може да отседнем на Дерменка. В 18:00 бяхме там. Кратко спиране за снимка и газ.
Днес бяхме забравили за дъжда. Ние сме забравили, но той не. Малко след Гердектепе ни започна отново. Спряхме да се екипираме за новото (все още незабравено старо) предизвикателство и тук нова изненада за моя милост.  Забравил съм си джапанките на Орлово гнездо. Ако се бях усетил преди Дерменка сигурно щях да се върна, но вече беше доста далеч, а и времето напредваше. Все пак моите загуби не са като тези на Тито, че да си заслужават жертвите. Мина ми през акъла да натоваря някой от следващите ме, но се въздържах, че май почвам да ставам нахален, все пак всеки си тегли раницата преди да предприеме това начинание. Тъй, че като съм си загубен, ще си карам загубеняшки.
В Добрила пристигнахме в 21:00 порядъчно мокри. Доста народ имаше и сладко си хапваха. Изненадахме колоездачите с късното си пристигане и ни посрещнаха с овации. Оказа се, че те с колелета, ние пеша, а се движим заедно по маршрута. Казаха: "Само да минем Ботев и от там нататък ще летим. Ще Ви отцепим яко."
Настанихме се. Решихме първо да хапнем, че наближаваше края на работното време на кухнята, а имаше примамливи предложения и не беше редно да ядем сухоежбината от раниците. Речено сторено. Хапнахме, пийнахме. Сладки приказки с групата на колоездачите.
Докато седим долу на по бира пристигна и един окъснял турист. Настаниха го в нашата стая. Беше окъснял, но успя да се включи на храната. Запознахме се. Ванката от Пловдив. Любител планинар и при всяка възможност ходи из планините. За двата си почивни дни между смените тук в Балкана, след това на работа няколко смени и после в Пирин. Утре тръгва с Нас до Ботев.
Стопанинът на хижата ни позволи да си сложим обувките в котелното. Котлите са добре изолоирани, но си е доста топло вътре. Парното по стаите не работи (то според мен няма  и нужда), но в сушилното климатиците работят и си сложихме по мокрите неща там.
Хайде в банята и по леглата, че утре Ни очаква черешката на тортата. Тайно се надяваме на смиление от боговете и на хубаво време.

20.07.2018 (петък) - ден осми 26км
х.Добрила - вр.Ботев - х.Тъжа
вода, мъгла (облаци), силен вятър, дъжд, кал

Станахме. Подготовка. Дрехите са сухи. Обувките почти. Отдавна не сме тръгвали при такъв комфорт.
7:00 сме строени пред хижата в пълна бойна готовност. Аз, Ванко и Дилян.
Снимката е лоша, но това е положението. GSM, лоша светлина. Мъгла е, но сме в добро настроение за атака на Амбарица. Малко след нас потеглиха Криси и Лили. Снимката е дело на някоя от тях. С тях ще се разминаваме до заслон Ботев.
Тръгнахме. Мъглата е доста плътна, но вятърът е поносим. За пръв път от много време насам ходя с влажни обувки, а не мокри. Тук тревата не е висока и ако внимаваш можеш да избегнеш оросяването на краката, а това си е голяма екстра. Подхода към Амбарица си е доста стръмен. Това заедно с тактиката на Дидо, нагоре яко темпо, че не болят коленете ми поизцеди силите. Сещам се за миналогодишната случка. Тръгваме 6:00 към Амбарица. Времето беше прекрасно. И на средата на баира срещаме Дилян (не този) да върви надолу без багаж. Той беше тръгнал преди нас, но е голям бързак и вече се е качил на Амбарица. Учудено го попитах какво става. Загубил си шапката и тръгва да я търси. Ние я намерихме, но не знех, че е негова и я окачих на едно дръвче. Казах му къде е. Докато изкачим Амбарица той слезе, взе я и ни настигна горе.
Ето я и Амбарица.
Вижда се що за мъгла е. Вятърът се поусили. Явно Боговете днес няма да са с нас.
И само за сравнение една миналогодишна Амбарица в 6:00 сутринта.
Няма какво да се заседяваме. Нищо не се вижда, така че напред. Очаква ни алпийската част на Балкана.
Ето това. По вина на природата снимката е от миналата година. В далечината се вижда Ботев. На снимката де, а сега виждам на 10м пред себе си. Ванко се е наточил да прави снимки, ама май ще се размине.
Към 10:00 стигнахме Купена.
Мъгла и вятърът се усили. Уж силен, а не може да разкара облаците. Движението по въжетата доста ни забавяше. Криси и Лили ни настигнаха и задминаха. После по снимките на Криси разбрах защо. Тя е катерачка. Мога да се обзаложа с нея на едно скоростно преминаване на този участък. Надявам се да не се изложа. Пък който стигне пръв на заслон Ботев ще чака другия за почерпка. Това беше малко отклонение, а ние да си продължаваме напред и да ги догонваме. След голям Кръстец има една много лоша подсичаща пътека от север. Ползват я основно колоездачите. Тръгването нагоре по билото много лесно се изпуска. Е в тази мъгла точно това се случи. Ако бях сам сигурно щях да се върна, но сега с колегите смело и напред. Омокрихме си пак яко краката в шубрака.
Към Костенурката започна да просветва.
Ванко вече може да почва да снима. През цялото време досега снима мъглата. Но важното е че се кефи. Сега вече даже ще си заслужава усилията. Ние Жълтец и Млечен чал ги подсякохме от юг. Криси и Лили вървяха по билото и тук започнахме да ги настигаме. Малко след Млечен чал се събрахме.
Видно по снимката за този участък също е много подходяща песента на Роси Кирилова Боса по асфалта, само че тук по тревата. Да я цитирам пак, че ако Ви се слуша да не я търсите в началото.
И така надолу към заслона боси. Идеята я заимствах от сестрите. Много ми допадна. Чувството за комфорт на изтормозените от водата крака е неповторимо. Може би единствената част от прехода където краката ми са се чувстали добре. Благодаря за идеята мили сестри. Не знам дали сте я чували, но се сетих за тази детска песничка, която слушаше синът ми докато беше малък.
Катето и Лили. Е те са Крисито и Лили, но нещо ми ги връзва съзнанието с тази песничка.
Това е единствената ми снимка на която се вижда Ванко. На най-заден план.
Малко снимки за спомен. Криси и Лили бяха дотук. Ние потегляме нагоре към връх Ботев.
Трудно издебнат момент да се снима кулата на върха.

Тежката техника не е проблем да се снима. Има я в изобилие на върха. Едно време, като копаеха в комунизъма на такива необичайни места се бъзикахме, че търсят дипломата на Тодор Живков. Сега на кого ли дипломата търсят. То май бая дипломи са за търсене, като се вижда ефективността на управлението. Може много хора да не са съгласни с мен, но мерило за благосъстоянието на една нация е възпроизводстово на нацията, а не богатсвото на част от нея. Мое лично мнение е, че вървим яко надолу. Генерално населението се топи. Дали от ниска раждаемост, дали от емиграция, но крайният ефект е такъв. Трябва да се намерят дипломите явно, но надали са тук. Стига толкова, че Балкана започна да намирисва на политика.
Ето ни с Дидо на върха.
Кратка почивка в туристическата спалня. Там е сухичко и топличко. Хапнахме за обяд сухоежбина и вафли от тук. Пихме по един чай. Преди пиех чай при метеоролозите. Май там по ми се услаждаше. Някой ден трябва да преспя тук. С надеждата разбира се сутринта времето да е ясно, за да се наслади човек на един прекрасен изгрев.
След почивката потегляме. Ванко към Рай или по-надолу към Калофер в зависимост от ситуацията, а ние с Дидо към Тъжа.
По една снимка пред  "Паметника с кирките", както му казват някои.
И потегляме надолу с бодра крачка. И понеже бяхме забравили за най-голямата екстра, дойде време да ни се напомни. Малко след Параджика заръмя. Когато тръгнахме след Юрушка грамада надолу се усили. И по пътеката през хвойната си газихме добре течаща рекичка. Отдолу газиш вода, отгоре те вали и хвойната ти сипе ососяването върху краката. "Удоволствието" е пълно. Боговете сигурно са полудели си мислим Ние, точно както австралийските туземци от едноименния филм.
И на хоризонта Тъжа.
В 20:10 пристигаме доволни и щастливи.
Не знам защо така, но нещо много сме се мърдосвали по пътя. Не може да сме се прехласвали по гледките, защото те бяха рядкост. Преход от 13 часа, а миналата година 10? В хижата имаше доста народ. Печката беше запалена, но вече догаряше. Наплив в банята, но сме доста подгизнали и решихме първо тоалета след това храната. Успяхме да понаредим дрехите около печката. Сложихме и обувките, но за тях отсега е ясно, че нищо не може да се получи.
Хапнахме подобаващо пилешка супа, леща, салата, пастърма. Пийнахме по бира.
Вечерта преваляше. Отправихме се към леглата с идея да тръгнем рано. На мен утрешния ден ми е "почивен", гоня Узана, но Дидо гони Бузлуджа.

21.07.2018 (събота) - ден девети 28.6км
х.Тъжа - х.Узана
прекрасно време

5:10 потегляме. Събин беше станал и докато се мотаме можеше да изям една супа за закуска, но се разминах. Така било писано. Ще се яде сладко по пътя.
По пътя към Кадемлиите.
Ние тях ги пропускаме разбира се. Те не са на пътеката. Отзад в ниското се белеят хижа Мандрата и хижа Тъжа. По пъта усложлив овчар ни покани да ни качи на джипката да ни закара нагоре. Отказахме. Това не влизаше в плановете. Ако бяха тук Гошо и Юля сигурно щяха да се възползват.
Не вали. Има много малко облаци, но са в далечината. Ако и краката ни бяха сухи удоволствието щеше да е пълно, но много хубаво, не е на хубаво. Нека се радваме и на това.
Качихме Русоватец.
Това трябва да е масив Триглав откъм Русоватец, но Голям Кадемлия е в облаците.
Вятърът е силничък. Започнахме да слизаме към Пеещите скали. Едно стадо крави като си е харесало пътеката и не шава от нея. Върви пред нас и не им иде на акъла на говедата да отбият от пъта. Говедарите викат по тях, но те не чуват. Едвам успяхме да ги обиколим, че да се върнат обратно. Като ги отминахме ги напъдихме към говедарите.
Дидо на подхода към Пеещите скали.
Аз съм си малко музикален инвалид и досега не съм ги чувал да пеят. Оказа се, че и при този силен вятър аз пак не чувам песента на скалите. Може би вятърът трябва да е от друга посока или аз просто никога няма да я чуя. Това не е даденост от Бог за всеки и явно аз не съм от тях.
Едно красиво макро направено с GSM-a. Да му се ненадяваш.
Тук някъде видях и една малка пепелянка, но тя твърде бързо се скри в тревата и не можах да я снимам. Дидо ходи със сандали и не знам как ще му се отрази евентуално съприкосновение с едно такова влечуго. На мен обаче тук ми се случи случка, но която днес не обърнах особено внимание. Нещо ме преряза в дясното ахилесово сухожилие. Помислих си, че някое насекомо ме е ожилило. Огледах, но никави следи от нищо. Реших, че е нещо случайно, но не би. Тепърва щях да си имам ядове с този проблем.
И на хижа Мазалат.
Часът минава 10, но доста хора сега се разбуждат и закусват по масите и пият кафе. Днес е събота и тепърва ще пристига народа. Разминахме се по рано с трима туристи и тук имаше двама като нас. Останалите бяха по скоро на пикник, но все още не бяха много.
Потеглихем след кратък тоалет на краката и лека подкрепа. До Корита се разминахме с доста хора отиващи към хижата за уикенда. Изпревариха ни и "летящите" колоездачи. Целта им беше Партизанска песен, но са спрели на Мандрата. Явно пак се движим заедно. Да не кажа, че до тук сме им водили. Ако знаехме, че са там сигурно и Ние щяхме да отидем на Мандрата. Хем щеше дабъде по весело, хем нямаше да катерим баира преди Тъжа. Ето ни на Корита.
И някои от отиващите нагоре. Възползвахме се взаимно от фотографските си способности.
Минахме покрай Партизанска песен. Доста народ има. Дидо не ръчи да спрем за обяд, защото той има още доста път. Аз бих предпочел да мина по пътя, нищо че по-дълго, но Дидо иска да минем през гората в близост до тукашкия Черни връх. В 14:30 сме в информационен център Узана. Оставихме раниците там, за да не ги мъкнем до Географкия център. Той не е на пътеката,  но е редно да му се отдели подобаващо внимание в този преход.
И докато се разхождаме Катя дойде на Узана. Моята раница я натоварих в колата, но Дидо не ръчи (не било честно). В този ред на мисли във филма на Божо, не го видях да бяга с тежка раница. Обаче браво на него. Това се казва постижение. И ще го направи под 4 дена. Не е въпросът дали, а кога. Като гледах филма след Котел и аз се опитах да се замотам по тази пътека, но се осъзнах овреме. Върнах се и тръгнах отдолу вдясно по реката. Там се върви, но е кал. За това говоря.
С Божо на море, от Ком до Емине
И ето ни на Узана.
Днес аз съм дотук. Няма много хора в хижата и Милена я няма. Няма да има и традиционната питка. Но няма нищо. Аз от тук лоши спомени нямам. Е май излъгах. Началото на 2017г. беше ни затрупал снега и аз направих бъбречна криза. Беше ужасно, а пътищата бяха затворени. Другите купонясват, а аз стискам зъби и стенкам. Хапчетата не помагат. Донесоха ми инжекции до информационния център късно вечерта. До там поизчистиха и можеше да ходи високопроходима техника. Хора от хижата ходиха ми ги взеха от там. И никой не се осмели да ми бие инжекцията. Жената страх не страх се нагърби с тази тежка задача. Отпусна ме и на другия ден се прибрах до Русе. След това не е за разправяне. За това разбира се виня нямат нито хижата, нито хижарката.
Малко разпускане. Баня. Хапване. Почивка. Утре ме чака лек преход и затова и ще се наспя.

22.07.2018 (неделя) - ден десети 17км
х.Узана - Шипка - х.Бузлуджа
Прекрасно време. Още по-хубаво от вчера.

Днес по план ден за разпускане и разходка.
Наспах се добре. Станах в 6:30 явно по навик. Хапнах доста зеленчуци със сирене. Оправих се и 8:00 бях готов. Поддръжката нали донесе храна и дрехи, та сега съм с нова премяна за днес. Най-важното смених обувките. Те онези изсъхнаха, но са толкова кални и неугледни, че ми става лошо, като ги погледна. Сега съм с леките китайци с надеждата да съхнат бързо.
Времето прекрасно, отпочинал съм, настроението добро, но има нещо което да ме гложди. В десния ахилес изпитвам даста силен дискомфорт. Все още е силно да се каже болка, но след ставане трябва добро поразтъпкване за да е всичко наред.
Потеглих следвайки табелите.
Поглед на запад преди да вляза в гората, малко преди Малуша. Приятно и сухо.
Вече на Малуша. Поглед към Шипка (св.Никола) и Бузлуджа.
Малко преди Шипка две дечица си играеха. Бащите на работа в гората. Майките готвят на огъня и гледат другите деца. Този малък пич се казва Васко и рита с кака си топка. Много е готин и се снимах с него и кака му. Почерпих ги по някое лукче. Полафотих си с тях и семейство туристи вървящи към Узана. И пак на път.
Стигнах кръчмите. Катя я няма. Аз пеша по-бързо от нея. Купих си лукчета, че взеха да свършват. Говори с нея и отидох да я чакам при паметника. Ще го посетим. Днес е време за развлечения и гуляй. Под този паметник до последния паркинг легнах на поляната да чакам жената. Ядох вафла, пих вода, въртях телефони, че и дремнах накрая под сянката.
Досега се оплаквах от дъжда, днес ще трябва да се оплакваме от жегата. То угодия няма. Не се оплаквам. Прекрасно е. И за ходене и за гледане.
Подръжката пристигна и тръгнахме към паметника. И нали съм артилерист да обяздя оръдието.
И една снимка за спомен върху паметника със жената.
И най-накрая и моя милост върху мемориала. Отдавна не съм го правил, та реших нека е сега. Да не Ви чуват ушите само крясъците на Катя. Изплаши другите посетители. Викам й снимай, тя вика слизай. Е ще сляза разбира се, но след подобаващо количество снимки.
           
Не само аз мога да правя стойка. Този бивол долу на кръчмите и той е с краката нагоре. Приличаме си като стадо диви биволи, нали?
Седнахме да хапнем. Много хубаво шкембе правят на тази кръчма. Винаги когато минавам оттук си поръчвам.
И малко историческо отклонение. Това зад мен е връх Шипка. Най-високата точка след антените на операторите.
А аз гледам към паметник Шипка, който е издигнат на връх свети Никола.
Който се интересува има достатъчно информация, защо се е получило така. Може би пак по идеологически причини. Но даже и на копията от военните карти, които са изложени в паметника е отбелязан връх Шипка. Епопеята си е правилно Шипченска, защото там е бил разположен щаба на руското командване и основната батарея и това е била крайната цел на турските войски.
Хайде на път. Бузлуджа ни чака.
А за това в Гърция биха Ви тикнали зад решетките.
         
И вече съм пред хижа Бузлуджа. И най-приятната част. Краката в ледената вода от чешмата.
  
Преходът за днес свърши. Хапнахме. Приказка с хижарите и други туристи. Има даста бивакуващи на поляната. Много е готино мястото и предполага готин релакс. Изглежда се заоблачава и ще се разваля времето. Двама души от поляната се преселиха във хижата. До надвечер нищо не се случи. Само задуха силен вятър, но само леко препръска.
Към полунощ обаче се почна да вали силно. Събуди ме. Не ми хареса, но пак заспах бързо. Към 1:30 на прозореца се затропа. Оказаха се двама заблудили се и окъснели туристи. Обикаляли всичко наоколо и никъде не им отворили. Бяха мокри до кости. Потропах силно на хижарите, все пак знам къде да тропам и отвориха и ги настаниха до нас. Кучето язък дето го хранят изобщо не се обади. То животинката си седи на сухо в колибата, няма да се мокри на дъжда я.
Заспах пак

23.07.2018 (понеделник) - ден единадесети 33.5км
х.Бузлуджа - с.б.Грамадлива
Росно. Мокро. Дъжд, че да не го забравим.

Станах рано. В 4:00. Прогнозата за след обяд беше лоша и исках да опитам да изпреваря дъжда. Макар, че това пък предполагаше много вода от снощният дъжд. Десния крак в областта на ахилесово сухожилие вече си ме боли сериозно. Има нужда от сутрешна разтривка, за да мога да стъпвам нормално. Доста се мотах. Хапнах добре. И за тръгване бях готов към 6:00.
Потеглих. Доста време вървях по пътя. Това беше добре защото ме държеше сух. И тук дойде първата грешка. На около 1.5км от хижата пътеката тръгва напреко през гората. Доста си е обрасла. Има и път който си обикаля. Аз избрах пътеката. След 50-я метър по нея бях мокър като след дъжд. Краката почнах да джвакат. Облякох якето и сложих дъждобрана на раницата. Народът е казал след дъжд качулка. Отбелязах си да кажа на Ванко да не правят като мен. Излязох пак на пътя и реших вече да го следвам. Следваш табела ветрогенератор 790. Малко заобикаляш, но е сухо.
Изгревът.
В основата на този мастодонт спрях да си почина и да си изцедя чорапите.
И поглед на запад към Бузлуджа и Шипка.

Шезлонгът беше подгизнал от снощния дъжд и не ставаше да се излегнеш на него.
А трябва да се преодолява и това. Замечтах си за гумени ботуши. Вие виждали ли сте горски с маратонки?
Лека полека стигнах Бабин Райкин чучур.
Спрях да почина, да се подкрепя и да погледам телевизия.
Минах покрай горски дом Българка. Имаше хора покрах него. Явно беше посетен в почивните дни. Един колоездач се готвеше да потегля. Много приятно впечатление правят разните беседки и информационни табели в Природен парк Българка.
Това е като спирка. Има и чисти беседки. Но доста са само като дясната част на това. Посредата е кухо, но за да се скриеш добре от дъжда трябва да катериш и да се вмъкнеш отгоре. Красиво е, но не е лошо и да е фунционално.
Следвайки табелите стигаме и до "Големия бук". На 500 години е.
   
Тези ще превземат гората. Калта не им пречи.
Изоставената мина Лев и стопанските сгради около нея.
       
То тук е толкова запустяло, че даже и няма кой да краде. Всичко стои като призраци. Това сигурно е била заводската столова. Ех, ако бачкаше какво хапване щеше да ме очаква тук.
Някой ял ли е в заводската столова боб, газирана вода и 2 филийка хляб за 0.10лв. Не се чудете, не греша. Като ученици ни бяха пратили на стаж в завод Г.Димитров в Русе. Общо взето нищо не правехме. Чакахме да отвори стола в 10:00 за да отидем и да изядем по един боб. Това беше цената. Никога няма да я забравя.
Стига порочни мисли. Днес за обяд сме на сухоежбина на гарата. А ако някой не вярва, че на гара Крътец минават влакове да види снимката по-долу.
Хапнах. Починах. Поизсуших се на слънцето. Поразговорих се със служителите на гарата. Напълних вода и към 12:30 пак на път. Времето все още е хубаво. Вече почна да ми натежава раницата. Чудех се откъде да пристегна, че да ми е по-удобно. На всичкото отгоре на два пъти обърках пътя. Единият път се върнах, но другия избрах алтернативна пътека.
За да е удоволствито пълно пак заваля. Краката отново джвакат.
Следвам пътеката.
И в 16:30 пристигам на с.б.Грамадлива.
Дидо беше казал, че чул мечка в този участък. Аз нито я срещнах, нито я чух. Сигурно се е криела от дъжда. Дъждът беше преминал в ръмене. Марин-Лондона ме очакваше. Бях се обадил вчера предварително.
Оправих се. Изкъпах се. Починах малко. Обадих се на Ванко да не минават през шубрака след Бузлуджа, а да следват пътя. Слязох да хапнем и на сладка приказка. Марин е много печен и гостоприемен. Запали ми парното за да мога да се изсуша. И наистина на сутринта тези леки обувки бяха сухи. Но навън пак вали яко и това надали ще ми е от полза утре сутрин.
И само да опиша посрещането. Запали печката както казах по-горе. Супа гъби, 2 кебапчета и кюфте с варени картофи, голяма салата (домашно бъркана, а не само нарязани зеленчуци), мезе задушени гъби. И за десерт сладолед. Почерпи и ракия. Сутринта стана да ме изпрати в 5:00 и ме нагости с пилешка супа. И всичко това заедно със спането за 18.50лв.
Нямам думи просто. Всички хотелиери ряпа да ядат. Е за хората с претенции за звездите не става. Да си ходят на 5 звездния лукс, но там няма да намерят такъв човек. Гарантирам им го.
Оттеглихме се да спим.

24.07.2018 (вторник) - ден дванадесети 33км
с.б.Грамадлива - х.Чумерна
Вода, кал, дъжд.

Станах 5:00. Оправих се експедитивно. Марин беше станал да ме изпрати и стопли една пилешка сума за закуска.
Потеглих сух в 5:45. Това не трая дълго разбира се впредвид снощния обилен валеж.
Бързо стигнах хижа Грамадлива и култовите табели до нея.
Връх Ком 9-19 дена. По разписаниетио на ТД "Хемус" съм доста мързелив турист. Аз пристигам тук на 12-ти ден. Нос Емине 6-7 дена. Е да се надявам, че тук ще се включа и ще се представя подобаващо. Снимката е лоша, но не се беше развиделило, ръмеше и имаше мъгла, така че това е. Потърсих стара снимка, защото мислех, че имам, но не можах да намеря. Ето за това говоря в по чист кадър: Ком - Емине 2014 - Пеша на море Боян Дочев
По горните табели ме чака 9 часа път до хижа Чумерна.
Профучах покрай хижа Химик и стигнах Предела на Прохода на Репъбликата.
  
Не се застоях много. Кръчмите не работеха. Пих вода и тръгнах нагоре. По пътеката видях и чух много диви прасета. Не знех да се страхувам ли, но добре се погаждахме с тях. Те се одръпваха от пътеката да не си пречим. По думите на Марин Лондона това са грухтящите мечки на Балкана в този участък. Като ти изгрухти едно такова в шубрака в близост до теб, като се поуплашиш и страха те подпомогне и ето ти я мечката готова в гората. Плюеш си на петите и беж да те няма и после разказваш за срещата. А това сигурно не е имало щастието да се размине с мечката, за разлика от мен.

След дъжд очаквано има много гъби.
А и други чудеса на природата. Всеки сам да си ги оприличава.
   
Така неусетно стигнах в близост до Бутора. Намерих по пътя някаква постройка където хапнах и се поизцедих. Чисто беше и имаше импровизирани маси. Не се заседях много. Тръгнах. Оказа се, че е настрани от пътеката и трябва да катеря по стръмното през гората. Имало е и други такива като мене, защото в гората е маркирано с червено-бели оградни ленти. Минах покрай руините на заслон Бутора и след около час и нещо стигнах на заслон Караиваново Хорище.
Заслонът е реновиран. По-късно установих, че не е само той. Вътре чистичко, уютно чак да му се доще на човек да остане тук. Влязох да се пооправя и да хапна за обяд. Освен сухоежбината обаче се облажих и с пресни зеленчуци. Някой беше оставил съвсем наскоро два домата и една краставица. Изяхдох единия домат и краставицата. Благодаря за жеста на незвестните колеги. Имам да черпя.
Продължих след подкрепата. Ето това е пътеката.
До х.Буковец ме валя. Една снимка на хижата без да се отбивам.
Минах прохода Елена-Твърдица. Има доста антени. Спрях да проведа някой друг разговор, че не се знае как ще е обхвата нататък. Като гледам обстановката каква взе да става поръчах на Катя да ми донесе на Котел гумени ботуши. Това не беше предвидено посещение, но щеше да го съчетае с друго ходене до София.
На прохода има табела х.Чумерна 10км. По пътеката е 6-7км. Пътя продължава да е като на снимката по-горе. Дъждът спря. В 16:00 пристигнах. Хижата заключена, но потропах и хижарката ме чу и отвори. Поръчах си за вечеря и отидох да си хвърля един горещ душ да се стопля. Натъкнах се на следния надпис на входа на сервизните помещения.
Този надпис е конкуренция на Фид-Фак новините на бай Фидос.
Прострях всичко мокро из стаята и коридора. Обувките ги обърнах да се цедят и толкова. Легнах малко да почина. Вечерях към 19:00. Позяпах малко телевизия и си легнах рано рано.

25.07.2018 (сряда) - ден тринадесети 55км
х.Чумерна - град Котел
Мъгла, вода, кал, дъжд.

Като започнах да пиша осъзнах, че това е ден тринадесети. Не съм фаталист (виждате кога тръгнах - петък тринадесети), но това беше най-ужасният ден от прехода. Овидя ми се доста повече от 40-те километра Кашана-Ехо. Сигурно умората се е натрупала с времето, а и преди беше мокро, но по-скоро имаше каменисти участъци с по-малко кал, а тук си беше чиста кал и локви.
Стахах 4:00 с идея да тръгна в 5:00, тъй като ме очакваше дълъг преход. Оправих се. Хапнах леко. Снощи пак валя добре. Излязох в 5:00. Пуснах челника и тръгнах. Установих, че нищо не се вижда в мъглата. Точно както като караш автомобил на фарове в мъгла. Не можеш да следваш и марките по пътеката. Реших да разчитам на техниката и да карам на GPS. Продължих до камионите около хижата и там една голяма кална локва. Не можех да видя откъде да я обиколя. Отказах се и се върнах в хижата за да изчакам да се развидели. Добре, че хижарката не беше заключила веднага след мен, че се върнах в стаята и си полежах до 5:40, когато започна да се развиделява Станах и тръгнах пак. Подгизнах веднага. При реката обърках пътя но се коригирах веднага. Пътеката беше в такъв вид.
Много се хлъзгаше,  но не успях да се овъргалям в калта нито веднъж. Много умело боравех със щеките. Марин Лондона разказа, за колега преди мен, който преди да стигне при него не е имал моят късмет и е паднал и след това на инат си полежал в калта и се овъргалял поне да допълни картината на макс. Така продължи до Агликина поляна.
  
Малко преди нея видях сърна. Много са пъргави не можеш да ги снимаш. Дъжд не валеше. Тук става открито и поизсъхна. Запалих една свещичка на моя Светия с надеждата да бъде с мен, да просветне небето и да няма болки и катаклизми до края на прехода. И дано краят му да е на Емине.
Малко починах, но не познавам маршрута от тук нататък и после осъзнах, че съм направил голяма грешка дето не си изцедих чорапите. Мислех, че ще продължа по същия терен, а то се оказа, че до Изворите на Камчия може да се върви по пътя и нямаше да джвакам, ако го бях направил, а само щяха да са ми мокри краката, а даже щяха и да поизсъхнат. Но какво да се прави, грешки на растежа. Всеки да си носи кръста, кой към Голгота, кой към Котел. Така по пътя се озовах на Изворите на Камчия.
Нататък пак кал в изобилие.
И така стигнах на тази поляна преди разклонът за село Нейково, г.с.Зелениче и билна пътека.
  
На стъпалата на това чекало спрях за почивка. Тук се поизцедих. Хапнах. Часът беше 15:30 и нямаше време за мотане. Чакаше ме още доста път, а умората започна да се натрупва и краката да се подбиват. Подсича се всичко, което може и избрах пътя през г.с.Зелениче. Така ми беше препоръчал Георги Дянков, за да не се тормозя излишно и  в без това маратонския преход. На информационна табела на Ойларипи поставена на кръстопътя пишеше 5 часа до Котел по моя маршрут. Беше 16:00 часа и изминати до тук 38км. Друг ден това е краят на прехода, но днес има още 17км. Започнаха да ме наболяват краката.
Пътят към Котел покрай река Сухойка.
В 17:30 на 44-ти километър заваля дъжд. Черешката на тортата за този маратонски преход. Всъщност вече съм надхвърлил дистанцията на класическия маратон. Едвам вървя и чета километрите.
Навлязох в Котел.
Даже и местното ВиК е традиционния възрожденски стил.
Бях се обадил предварително на хазяйката Кета от Къщата за гости. Много неприяна изненада. Ще трябва да положа последни усилия да катеря нанагорнище за да стигна до там. Едвам се влача и съм много уморен. Пристигнах около 20:30.  Къщата е много хубава и уютна в старата част на Котел.
Не е тази. Тази е на хазяите. Къщата за гости е в нов стил и е отляво и не се вижда на снимката. Но до тук кола трудно стига. Има по принцип място, но е стар калдъръм.
Изкъпах се. Ходих до магазина да напазарувам храна и напитки. Хапнах. Изпрах дрехите. Говорих с Катя. Утре отиват в София да запишат Тео в Софийския университет и после ще минат покрай мен. Утре ще почивам и ще се поразходя лежерно из града.
Уморен съм жестоко и лягам за дълга почивка. Не навивам часовници да звънят.

26.07.2018 (четвъртък) - ден четиринадесети
град Котел - почивен ден
Хубаво слънчево време. Само много леко преваля.

Събудих се рано по навик. Хапнах и пак легнах да си доспя. В 11:00 Катя ме събуди по телефона. Вече записали Тео, ще свършат още нещо и потеглят към мен.
Днес разпускане и културно развлекателна и питателна програма в Котел.
На този сокак съм отседнал. Чувствам се като възрожденец.
Но снощи не беше така. Като станах десният глезен боли много. Има нужда от раздвижване за да ходя с по-малка болка. Табаните са подбити. В резюме това вчерашното не бива да си го причинява човек. Може би, ако е хубаво времето и е сухо, няма да са същите последствията, но не знам. Не се знае дали ще мога да проверя това. А и ако е хубаво времето бих спрял да спя някъде под небето. 
Музеят надолу по моята улица.
НУ по Изкуствата Котел.
Паметника на Раковски и Пантеона.
 
Седнах на пицарията в центъра и се наплющях, като попско дете на задушница - шкембе, пица, орехова торта и бира. После ядох и шоколад. направо се пръснах.
Към 17:00 пристигнаха Катя и Тео. Снимах се с нея в Котел.
Бързаха. Очаквах да поседят повечко да се видим, но Тео спеши майка си. Видяха къщата за гости. Оставиха ми много храна. Поразходихме се. Хапнаха малко на пицарията и потеглиха.
Прибрах се. Ядох пак до спукване. Дадох и от зеленчуците на хазайката. Разплатих се с нея и си легнах за да съм свеж за утрешния ден.

27.07.2018 (петък) - ден петнадесети 25км
град Котел - Върбишки проход
Не лошо време. Кал.

От днес екипировката включва и това:
Станах. Ядох много, че имам много храна и да не я нося в раницата всичката. Котките и те се облажиха стабилно. Потеглих в 5:45 по светло. Шадраванът е осветен.
Градът още не се е разбудил. Минах набързо през него. Вървях малко и по републиканския път, но движението беше слабо. Не като на Витиня. Магаретата няма да умрат от глад.

На около 2 км от Котел след краварниците опитах да мина по набелязания от мен маршрут, но като заби в едни храсти и драки, където изобщо не си личеше да има пътека и се върнах на дясната пътека по дерето на реката. Горе за да вървиш ти трябва мачете. По-късно като гледах филма "С Божо на море, от Ком до Емине"  установих, че неговия екип е направил същата грешка. Може би това му коства "неуспеха" да падне под 4 дни. Аз обаче се оправих овреме. Тук маркировката беше рядка, но си личеше самата пътека. Дере е и имаше много кал и тиня, но това вече не ме плашеше изобщо. Ботушите си влязоха в роля. На места затъваха до половина. Времето е леко облачно и приятно за ходене. На баирите след Котел видях малачки. Такова животно не съм виждал от комунизъма.
На около километър след разклона на билния и подсичащия връх Каракус
пропуснах десен разклон на пътеката и продължих по хубавия път. Коригирах се бързо в рамките на 100-на метра. От там нататък изненади нямаше. Нещо не ми спори крачката обаче. Не мога да напрвя 10км за 3 часа. В 11:30 загърмя и ускорих. Вижте какъв комплекс са издигнали на Върбишки проход.

То не вярвам във Върбица да има толокова деца за ползването на този доста голям комплекс. Но машалла на кмета. Има няма деца написал програма и взел пари от ЕС за това съоръжение. Сега трябва да върне и хората в родния им край. Попитах пазача дали не може да се спи тук, но каза, че има стаи, но не са оборудвани. На басеина имаше хора. Явно община Върбица не е съвсем умряла. По нататък се указа, че и една почивна станция (хижа Тинтява) е доста пълна (учудих се, но беше така). Там може да се спи, ако няма място на другите. Аз си бях заплюл Бабой, защото повечето нощуват там. В 12:40 пристигнах на прохода в бистро Бабой.
Обаче е петък вечер и места няма. До хижата не ми се ходеше, че има още километър и половина. Чорбаджийката ми предложи някакви техни бараки за 5лв леглото.
Мизернички са, но мен изобщо не ме бърка. Има легло и чаршафи даже. Пийнах бира, докато чаках да ме настанят. Изкъпах се на чешмата на прохода. Легнах да почина. Запръска дъжд, който постепенно доста се засили. Днес обаче бях ударип 6-ца от тотото. Стигна преди дъжда и днес го проспах. Много приятно се спи когато вали в гората и слушаш капките по покрива и листата. Към 17:00 станах и се поразходих. Тогава разбрах за х.Тинтява и за х-л Еделвайс. Хотелът е непосредствено до Бабой. И той работи. Алтернативи за спане тук колкото щеш.
Надвечер хапнах яко. Патешка чорба, свинска кавърма, палачинка, шопска салата и бира. Взех хлаб и кебапчета за утре.
Легнах си рано, за да съм свеж за утре. Нощес пак валя.

28.07.2018 (събота) - ден шестнадесети 34км
Върбишки проход - Ришки проход
Хубаво време. Кал няма, но следва "Ужасът на Риш"

Стахах в 4:30. Подготовка, загрявка и разтриване на десния глезен. Потеглих в 5:50 към Риш.
Към 8:30 бях на ГС Елешница. Дидо беше спал тук. Има бали слама под една стряха.
Едни цигани се мъчеха с техниката. Или тя мъчеше тях.
Поздравих и продължих без да се задържам. На една поляна с каруца спрях да си почина малко. Кракът наболява. Хапнах една вафла. Потеглих. Малко след това ме настигнаха циганите. качили се на безотказната техника.
Настигнаха ме на един разклон. Бях се спрял да обознача пътеката с пирамидка, тьй като не беше очевидно накъде трябва да тръгнеш. Полафихме си. Снимах ги. Позират за снимката. Вижте само колко деца. И хич не са нещастни поради факта, че не са ходили в Париж, Лондон или пък, че не са почивали на Халкидики. Е това си има и един голям плюс. Нямат шанса да се пребият някой уикенд в Кресненското дефиле. Те тези дето се пребиват в дефилето не са тръгнали да го разглеждат, макар че то си заслужава. Май се отплеснах много. Взехме си довиждане и всеки по пътя си.
На "Голямата нива" около 12км от началото почнах да сдавам багажа. Много рано. Явно умората се натрупва. Чак забравих да снимам информационната табела на Ойларипи за  и другите бисери за "Ужасът на Риш". Аз тръгнах по "Ужасът". Не знам но може би е по-леко надолу към "Голямата беседка".
Установих, че "Ужасът" не е толкова ужасен за човек с високи гумени ботуши и с не рехав панталон. Сложих си и якето и се вървеше съвсем прилично. Видях една сърна. Изобщо не й беше "ужасно". Бяга си през драките и не й пречи нищо. Не успях да я снимам. Много бързо се изнесе от пътеката. По рано през деня чух и чакали. Още в началото по развиделяване.
 На "Ужасът" най-тежко ми беше по преките пътеки на Мечо.
Много са стръмни за тази ниска част на Балкана. На около 25км от началото в средата на "Ужасът на Риш" вече много ме болеше десният глезен. Много е подут и куцам.
В 12:45 спрях на една чешма леко встрани от пътеката за обяд и почивка. Дебитът беше съвсем слаб и си пих моята вода, а от тук напълних бутилкитеи дезинфекцирах. Намазах глезена с финалгон. Глътнах и един нурофен. Поетглих, но болката е доста силна. Забелязах, че като стъпвам, така че глезенът да се отваря навън е поносима. Започнах да се стремя да се движа така по неравния терен. Има и гледки.
И покорителя на горите - ЗИЛ 131.
Не си знаят годините и още работят. Не знам дали има Мерцедеси подложени на такава експлатация и поддръжка, които да продължават да работят толкова дълго време. То държавата я няма вече, а машините продължават да служат на нашите дърводобивници. А някой возил ли се е на ЗИЛ 157. Това е незабравимо преживяване.
Това явно е символът за качество (по-скоро за надеждност според мен). Не знам как трябва да се съотнесат тези табели към Made in EU.
Паралелно на маркираната пътека постоянно се вие път на дървосекачите. Сигурно може да се върви и по него и ще си е чист. Но с тези болки не ми се тръгва на изследване, че може да се окаже, че съм си удължил пътя без време. Накрая към Немой дере минах по асфалта. Движението е голямо и минават много русенски коли. Идеше ми да им махна и да се прибера, но това означаваше огромен труд на халос. Стискам зъби и много инат и напред. Покрай пътя намерих и една порцеланова чаша с Мечо Пух на нея. Не се е счупила, като е паднала. Прибрах си я да си нося за спомен. Отбих се на петоструйната чешма.
Пийнах вода. Поизмих се. Малко студена освежаваща баня за краката. И надолу към ГС Немой дере. Уговорил съм си нощувка там. Имам още 2 километра. Исках да имам легло и баня. Човек може да си ги спести тези 2+2км и за това време да отиде направо на "заслона на Хазим".
В 16:30 пристигнах.
Настаних се. Изкъпах се. Изпрах някои неща. Поразприказвах се с дежурния. Даде ми краставица и превъзходен домат. Хапнах доста. Взех си от автоматите вафли. Нямате представа как хубаво се вижда паркинга и хората на него с най-малките подробности.
Твърде често спирам тук на път за морето и вече ще го имам впредвид. Легнах да събирам сили. Днес не ме валя и беше относително сухо.

29.07.2018 (неделя) - ден седемнадесети 48км
Ришки проход - Топчийско
Дъжд. Мухички.

В 5:20 потеглих въпреки огромното желание това да стане по-рано. Нужно е доста разгряване сутрин за да мога да вървя комфортно. Планът е достигане до Дъскотна. След 40 минути бях на Заслона на Хазим.
Ако знаех, че е в такова цветущо състояние сигурно щях да нощувам тук. Някой даже беше оставил едно аврийно фолио. На 2км от него строят нов заслон.
С много интересно дизайнерско решение. Огнището е реализирано в центъра с комин във вид на аспирация в центъра. Монотонен ход през гората. Мухичките, които се появиха след Котел вече се превръща в същинска напаст. Врат се постоянно в носа и очите. На около 15км от началото спрях за почивка на една чешма насред полето.
Настрани от пътеката е, но се вижда от нея. Ако човек разполага с бивачни съоръжения може да спи и тук. Много е подходяща. Има маса с пейки на сянка под едно дърво. Ако не вали няма нужда от палатка и ще е супер спане под звездите. Смених ботушите с летните обувки. Така болката в глезена намалява, но се увеличава болката в ахилесовото сухожилие.
Монотонно ходене. Препича, но не силно. Към 12:00 съм в Планиница. Моят син напъва за автомобил, че му снимах един за оглед в началото на селото.

      
Надявам се, че ще му хареса.
И какви големи строежи само.
Нова джамия, която ще побере цялото село, че и околните. И големи кьщи се строят. А хората не са особено много според мен. Явно сред мюсулманското население е традиция да градиш в родния край, а не да го изоставяш. Въпреки всичко времето върви неиумолимо напред и ценностите се подменят необратимо включително и на тях. Сещам се в един от епизодите на "Ничия земя" по БНТ, как един мъж се беше върнал от чужбина в една махала в Родопите за да гледа болния си баща, защото е такава традицията и родовите задължения. Не съм убеден обаче, че неговите деца ще последват лично дадения от него пример. Което е жалко за нас, като граждани на тази държава без значение на род и вероизповедание. И като си вървя и размишлявам философски за света и за нас господ бързо ме приземи в настоящето. Загърмя и започнаха едри капки дъжд. Бях точно срещу новоизградена автобусна спирка.
Здрава и стабилна. Със странични ветроупори. Не дизайнерска, като нашите нови в Русе, дето като завали и няма разлика дали си под тях или не си, а практична доказала си с годините конструкция. Бързо се шмугнах вътре. Благодаря на кмета. Хапнах за обяд. Говорих по телефона. Чаках края на дъжда. Спря. Обух ботушите и напред.
В 13:30 бях на 27км, а вилата на Ральо в Дъскотна на 29км. Беше много рано и реших да гоня Топчийско. Решението го взех на база това, че по сметки ми остават още 10-на километра. После осъзнах, че съм сгрешил сметките и са 20-на. Обадих се на хижаря. Каза, че няма проблеми. Като стигна в селото да му звънна.
Пресякох Луда Камчия.
В Дъскотна има такива чешми на улицата и работят.
Взех си една бира по пътя от един магазин и я пих по пътя. Тези хора от кръчмата ме упътиха да не се балтая по улиците.
В Дъскотна има и църква.
На 35км си осъзнах грешката, но беше безпредметно да се връщам назад. Сега вече погледнах точно и пресметнах 48км за деня. Значи още 13км. Днес пак ще направя един непредвиден маратон. Така било писано.
Минах покрай доста чешми и всички работеха.
В 18:00 бях в Добра поляна. Току пред кръчмата пак заваля. Седнах под навеса да изчакам. Имаше бая народ. Играят карти. Раздумват. Взех си бира. Кръчмаря пече и пилета на грил. Много ги купуват. Така и така седя, що не хапна. Взех половин пиле за мезе на бирата. Поразговорих се малко с хората.

По скоро само с един. Другите бяха мълчаливи. То тук българска реч не се чува, а аз турски не знам. Дъждът спря. Хоремакчията ми зави остатъка и потеглих.
Селата опустяват, а гледай какви къщи строят, като прогимназии.

Почти веднага пак заръмя и така беше до Топчийско. Един човек със джип спря да ме вземе, но отказах. Така няма да е честно.
В 19:30 бях на центъра на Топчийско. Обадих се на хижаря. Дойде да ме вземе и да ме откара на хижата. Запознахме се. Казва се Ахмед. Симпатяга е и разговорлив.
Цялата хижа работи за мен. Спане 5.60лв. Настаних се. Изкъпах се. Леко се подкрепих и легнах.
Впредвид форсирането което направих днес утре ме чака лек ден. Реших да поспя и да тръгна утре към 7:00. Ахмед каза, че ще дойде да ме вземе.
Малко съвети. Преходът не е тежък, но дълъг. Добре е, ако се планува такъв да се спи на "Заслонът на Хазим", а още по-добре на следващия. По този начин километрите ще намалеят на 44км или 42км, което при текущия терен е добре. Ако и времето е с вас, ще бъде един приятен преход. Според мен по-добре е да се планува точно така за да не останат последните два дни по 40км, но всеки знае себе си.

30.07.2018 (понеделник) - ден осемнадесети 24км
Топчийско - Козичино
Кал. Мухички.

Тази заран уж се наспах. Бях навил часовника в 5:30, а се събудих в 4:50. Навик. Полежах си в леглото с лека разгрявка на глезените. В 5:20 станах. Изядох остатъците от пилето. Малко бадеми. Подготвих краката (най-важният атрибут за успешен завършек на прехода). Доразгрях ги още.
В 7:00 дойде Ахмед и ме взе. Остави ме в центъра на селото в 7:10. Потеглих леко. Още не е есен, но лястовичките се събират на жиците.
И тук има ветрогенератори.
Не съм си давал зор, а скоростта върви 4км/час. Пак много ме мъчат мухите. В този нисък участък на Балкана определено трябва мрежа за лицето. Но аз не взех от къщи, защото имам чувството, че ме задушава, като я сложа пред лицето си. Бях се заприказвал със Стефан и бая се бях отклонил от пътеката. Върнах се.
Ето я и първата среща с мечка.
А бе не мечка. По скоро е куче, но земята е много мека от постоянните дъждове и нищо, че е леко кучето е оставило подобаваща диря. Не съм сигурен за следата. Тошко, като ловец, ако чете да ме коригира.
В ниското сме и вече има и заблатени локви.
Балканът пак се грочи отзарана.
А това е част от храната на Ком-Еминееца. Хапвам ги. Вкусни са и са изкъпани от дъжда.
Принципно кафе не пия (имам високо кръвно, но не само заради това. Просто нямам такъв навик и необходимост), но не знам защо си реших, че в Сини рид ще пия едно кафе с една вафла. Да ама не. Бях в там в 9:30 и още нищо не работи.
И малко полски цветя, които са в изобилие.
  
А този нерез е животното, което най-много ме изплаши в Балкана.
Не беше глиган според мен, а подивяло домашно черно прасе. На пътеката имаше две женски и когато наближих към тяк мъжкия започна да грухти заплашително. Побързах да се отдалеча и снимах в движение, че знам ли какво му е в главата. На пълноформатната снимка се вижда.
Навлизам в Козичино. Посрещат ме изоставени къщи.
А замирисва и на пържоли.
Само, че тези са дружелюбни. И чужденци от Сънито на джип Сафари.
Разбира се на вездесъщия УАЗ. На края на Козичино имаше катун с цигани. Ако закарат чужденците при катуна (местните бедуини) и ето ти абсолютно приключение тип Египетска или Дубайска пустиня. Много се кефеха върху джиповете, а това би било върха. И като им представят старшията на клана за шейх Кирчо и енята няма да си има. Даже може да ги повозят срещу скромните 20 евро на кон (тукашната камила).
Много красива цветна градина в селото.
А тоя шибек се опита да ме захапе за крака.
Получи кучешко кокалче за смелостта.
Само който не е ходил при баба и дядо на село не се е плацикал в селската чешма.
Само, че в моето детство чешкмата беше по-голяма. От тези дето им викаха турските чешми. С много корита за водопой и голямо корито накрая за пране. То си беше малък басеин.
Рано рано към 13:30 бях в хижата. То днес си беше разходка. Няма никой. Бях се обадил вчера, но час не съм уточнявал. Портата е вързана с тел и има работеща чешма, но обхват на А1 няма. Качих се нагоре да търся обхват. Обадих се пак. Оказа се, че звъня на БТС Поморие. Каза, че ще предаде на хижаря, да дойде.
Отидох до кръчмата, но беше затворила за обед. Така е, като я пропуснах на идване. Отидох пак при хижата. Мислех да се пера на външната чешма, но дойде хижаря. Белгин се казва и е от Търговище. Оплаква се от БТС. Нощувката тук 15лв. А условията в никой случай не са по-добри от х.Топчийско. Аз не се оплаквам. За мен е добре. Има покрив над главата. Легло и вода.
Днес е жега. Хапнах. Оправих се. Полежах малко. Отидох пак до кръчмата за по бира. Полафих малко с хората. Взех си бира за в къщи и се прибрах. Имах информация от Дидо, че след Плазовец са го нападнали цигани, но не ми уточни къде точно става това. Препоръча ми да мина през курортите. За мен това не е вариант. Прекалено много се обикаля. Огледах картите за алтернативен маршрут. Набелязах си един, но играя малко натъмно, като не знам точното местонахождение.
Легнах си рано. Утре за финала съм решил да стана и потегля в тъмни доби.

31.07.2018 (вторник) - ден деветнадесети (последен) 40км
Козичино - нос Емине
Кал. Мухички. А накрая и жега.

Бях си навил часовника в 4:00, но се събудих в 3:36. Явно съм превъзбуден, очаквайки днешният финал. Най-напред загрявка и след това ставане за да мога да стъпвам нормално.
Доизядох останалата пастърма за закуска и една вафла. Хапнах бадеми и напълних джоба с тях. Бях решил да карам на остатъци. Имах вафли и бадеми. И да не се отбивам на заведението на прохода. Жената ще ме чака в Емона.
Тръгнах в 5:00. И последния изгрев за прехода.
По скоро зазоряване. Поради облаците не се вижда изгревът, но е красиво. Ходенето е леко. Пак е облачно и се движа в облаците.
Предимството е, че хладно. Маркировка има, но е много нарядко.
Тази дървото направо я е изяло. Стигнах да РРСТ-то отбелязано на картите.
Слънцето едвам пробива през облаците. На ниско съм, а продължавам да вървя в облаци. Преди това навлязох в голяма кал и пак обух ботушите. След кулата пак имаше много кал, но тук може да се върви и по асфалтовия път за кулата. Аз бях с ботуши и цепих направо, но ако не беше така щях да вървя по пътя.
Даже паяжината е натежала от вода.
И замирисва на море. Малко преди Плазовец се вижда морето.
На кадъра не може да се види поради леката мъгла и се губи далечината, но аз го видях, а Вие си го представете. И Плазовец. Едно призрачно село, където и вода няма откъде да си налееш.
След Плазовец, един животновъд ми напълни половин литър от неговите запаси. Обясни ми къде има непресъхващ бунар, но аз имах вече 1 литър вода. Тук пътеката навлиза в частен имот.
Или по скоро собственика на пчелина е оградил кола в имота си. Тази табела беше на земята и я вдигнах на оградата на пчелина.
Малко след пчелина започнах да се оглеждам за циганите и набелязания от мен алтернативен маршрут. Не ги видях и се отбих по алтернативата (това беше голяма грешка). Очевидно имаше изоставен от горските път. Някога е бил хубав. Имаше и изградени водостоци. Личеше през цялото време, но беше жестоко обрасъл. На места едвам проходим. "Ужасът на Риш" ряпа да яде. Това ме забави много.
И каква ми беше изненадата, когато моя алтернативен път се събра с пътеката и точна там бяха разположени двата цигански катуна. Поне за моя радост в момента там намяше никой и не съм имал проблемите на Дидо, а и на други самостоятелно преминаващи Ком-Еминейци. Намират се точно до обозначенито за вода 100м надолу от пътеката. Не слязох, за да не им налетя, че може би са там. Поне да си спестя това премеждие. Ще карам по-икономично с водата до Емона. Преди прохода спрях да почина и да се подкрепя. До тук бях с ботуши, за да мога да ползвам смело и безотговорно крака и щеки при нелицеприяна среща с братята роми. Тук смених обувките.
В 13:00  потеглих към Емона по асфалта. На прохода движението е ужасно.
Един ТИР направо щеше да ме отнесе. Хем точно там си имаше солиден банкет. Той сече завоя през банкета. Реагирах бързо и скочих в канавката. Неприятен участък, но трябва да се мине. Тук вече морето наистина се вижда.
И едно чудо на природата.
И въпреки пресъхващите ми шишета реших да пропусна водоизточника и да покоря последния връх на Балкана преди морето връх свети Илия.
  
И вече навлизам в Емона.
Има доста нетрадиционни постройки. Това "Flint house":

Сигурно ще карат и "Flint car", ама тук не се вижда да са си го закупили още.
А в този дувар има вложени повече средства отколкото в повечето нормални къщи.
Пътеката доста време върви покрай него. Това е една малка част. Но собственика сигурно е глътнал въздух, защото имота е доста буренясал и запуснат. Ето и хотела в центъра на селото.
И моя милост пред него.
Не знам откъде събират клиентела. То се оказа, че до Емона няма читав път. Той е макадам със огромни дупки. Всички "местни" пътуват дотук с джипки или по точно със SUV-ове, което според мен не е точно джип. Горе вдясно е местната кръчма или магазин, където се надявах да пийна една бира, но не работеше. Тук ме чакаше жената и се запознах със Стефан от Емона, та той ми даде вода. Стефан е един от малкото от целогодишното население на селото. Ето ме със Стефан пред фара.
Той беше навигатор на жената до долу от центъра на Емона, където живее и той. А ето я и нея, като покорител на пътеката.
Има я в началото, има я посредата, има я и накрая, че ха кажете, че не е минала по Ком-Емине.
Щом сме стигнали дотук трябва да се изкъпем в морето.
Тази малка точка посредата съм Аз. Специално за къпането си обух ботушите. Разбира се влязох с дрехите. То си беше ритуално къпане, аз имах нужда от пречистване и почистване, а дрехите от пране. Само поп ми липсваше. Хвърлих си и камъчето. Не мога да ги разбера някои хора, толкова труд и услия да положат и да си спестят финалното слизане до морето. Не е толкова страшно впредвид всички премеждия по пътеката, а и си заслужава, повярвайте ми.  А снимката е от далече, защото оператора (жената) го беше страх да слезе до долу.
А това е клипа със самото къпане.
И вече, като горд покорител на морето пред фара заедно със поддръжката.

 След завършването на прехода Ком-Емине

Имаше и други разхождащи се около нос Емине. Не само българи.
 
И ако щете вярвайте Стефан ходи по този камънак бос. А прекара жената по някакъв път дето бил по-щадящ за гумите на колата. За собствените му "гуми" обаче няма проблеми. Така като го гледам е в състояние да мине бос Ком-Емине.
Ето състоянието на краката ми в края на прехода:
  
Вижда се подуването на десния ми глезен. Доста ме поизмьчи, но го сборих с много воля и инат. Сега ще си ближа раните.
След някой друг ден всички другари по съдба се оказахме на Обзор. И разбира се си заслужава да полеем събитието.
И релакс на плажа.
Както писа Стефан: "Така е след Ком-Емине".
И накрая и снимки за спомен:
 
Иван, Маргарита, Аз, Тодор и Стефан. Аз завърших на 31.07.2018. Иван, Маргарита и Тошко на 01.08.2018 и Стефан на 02.08.2018. Дилян завърши два дни преди мен и беше отпрашил.

Заключение

Много хора ме питат защо (не от средата на туристите)?
Защото една идея постепенно във времето се превърна в мечта. А мечтите са затова да се изпълняват. Поставих си я за цел и реших да я следвам. Както цитирах горе в ден пети едно стихотворение: "Не ние, Те живеят.". Явно неосъзнато ми се иска съм от тях. Нещо да се случва, а не сивото еднообразно ежедневие. Някои го разнообразяват с пътувания, а на мен това ми харесва повече. И аз пътувам, но не мога да ги сравня двете. Те са различни и като преживявания и като вид. Цитат: "Не мога да го разбера, да отидеш там да се тормозиш.".

Защо сам?
Не исках организирана група. Първоначално си мислех да си тръгна сам. Имаше идея един колега да тръгне с мен, но се отказа. Организацията с няколко души винаги е проблемна. Така, че сам, а и така ми се щеше да бъде. Така човек може най-добре да усети планината и да се отдаде на мислите си. Да усети себе си и мястото си в природата. Срещнах доста хора, приятели, съмишленици, случайни срещи, вървях с някои заедно по пътеката, но основно бях сам със себе си. Много е полезно за психиката и философията на човек.

Какво е това преживяване?
Не е точно разходка в планината. Доста по различно е от няколко дневен преход. Много е по-трудна логистиката. Нужна е подготовка, не толкова физическа, а чисто организационна. Нужен е план, който почти сигурно няма да сработи на 100%, т.е. нужен е и авариен план. Някои твърдят, че не е нужна физическа подготовка. Съгласен съм с това мнение, но не съвсем. Може, но не за всеки. Поне малко от малко трябва да е ходил. Трябва да се разбие на по-малки етапи, а това изисква повече време. При планиране 15-20 дни според мен не е точно разходка в планината за удоволствие. За това време не можеш да предвидиш и какво ще ти поднесе планината. Това си е едно изпитание за духа и волята на човека. Точно затова не всеки тръгва, много се отказват, но който е минал стига накрая друг човек.

Какво ми даде и какво ми взе?
Здраве. И ми даде и ми взе. Появиха се болежки в ляво коляно, но слаби и в десен глезен и десен ахилес. Вижда се на снимките състоянието на десния ми глезен. Само силната воля ме доведе до финала. Но повече ми даде. Въпреки ужасното време имунната ми система издържа. Не се разболях нито веднъж. Непрестанно мокрите крака не поддадоха много и се разминах с учудващо малко пришки и мазоли. Един херпес се опита да излезе, но мина много бързо.
Принципно имам високо кръвно, което поддържам с лекарства. Половин месец след края кръвното ми беше ниско. Отдавам го на временното, но не кратко, избягване от цивилизацията и ежедневието. След завършването и връщането в старата среда и проблеми, малко по малко се върна в нормалното си русло.
Срещи, запознанства, приятели.
Нов поглед към света и в частност към планината. Може би промяна на мирогледа и ревизия на ценностната система. Човек осъзнава в премеждията колко е малък, но усеща как тупти сърцето му (в прекия и преносния смисъл).
Не съм суеверен, но ми даде вяра. Вяра във себе си, вяра във хората около теб, вяра в силата на духа...
Щастие.
"Щастие е, когато в един дом е светло, топло, уютно и спокойно.Още по-голямо щастие е, когато и в душата ти е така." Това прави планината с душата ти.

Беше ми приятно. Надявам се сте се забавлявали. На някои сигурно съм върнал приятни спомени. Надявам се този пътепис да се окаже катализатор за тези, които се колебаят дали да тръгнат по пътеката. Надявам се да привлека нови желаещи да опитат силите си по Ком-Емине или в началото просто да тръгнат по планините. Надявам се да съм бил полезен. В контекста на последното - траковете и информацията са доста полезни за тези, които искат да се опитат в това предизвикателство.

Ако имате въпроси съм готов да помогна, доколкото това ми е във възможностите.


Линкове към всички снимки в пълен формат.
файл с траковете -  zip файл с тракове от реалното преминаване по дни в gpx формат.


Очаквайте продължение!
Публикувано от в 8 коментара:
Абонамент за: Публикации (Atom)