Непознатата Влахина

Влахина планина и Малешевска планина

накрая включвам тракове и снимки от Спано поле и Синаница, осъществено при това ходене в този район

Здравейте на всички от мен Димитър Симеонов!

Дойде ред да се разходя и до тези по-непопулярни места. Имам впредвид Влахина и Малешевска. Пирин реших после да го включа накрая.

За нетърпеливите линкове към трака и снимките:

оригиналният трак - може да се смъкне и по-надолу от AllTrails, но там липсва времето

всички снимки в пълноформатен размер - някои снимки имат описание в инфото

История на идеята.

Отдавна си мислех да се поразходя из тамошната планина. За пръв път стъпих в село Кадийца (сега Сушица), преди около 35 години. Много ми хареса тогава със своята автентичност. Недокоснато от цивилизацията и все още живо. Прекрасна природа. Пълноводна ромолеща река преминаваща през селото. 

Какво ме доведе тук: Ами жената. Майка й (на мен тъщата) е родом от тук. И така пътища и ветрове незнайни ме довяха в този непознат тогава за мен край на България. Селото беше все още живо, но се усещаше неговото западане. Млади хора нямаше, но все още имаше много деца на гости на баба и дядо. Младите просто бяха слезли в долината по близките села Крупник, Полена. Други в Симитли или Благоевград, а моята тъща Зорка е отишла чак в Русе, привлечена от красивите разкази за града от войник в местната застава (и нея вече я няма, седи само постройката на пътя за Македония). Запознах се тогава с голямата рода на жената. Тъщата са седем деца и роднините са много. Всички много са ми говорили за дядо й Стоимен, който смело е кръстосвал планината наоколо със своите стада. Бил е як и смел Българин. Него не го видях. Беше починал. Запознах се с баба й Вангелия. Съименничка на баба Ванга. Двете са се срещали по повод житейски неволи.  Възрастна, но жилава жена отгледала 7 деца. Понастоящем живееше сама в къщата. В селото все още живееха две от дъщерите й. Казваха се Фронка и Кадифка. По-късно когато баба Вангелия почина се качвахме до селото да видим тях. Другите бяха в градовете. Христо в Симитли. Васил и Анета в Благоевград. Цеца в Банско. Теодор (синът ми) й вика баба терминатор (Цеца), щото много го командва и което е по-интересно той слуша.

Интересното за мен тогава беше, че чак сега се асфалтираше пътя. Въпреки, че се усещаше замирането на селото комунизъма беше решил да асфалтира пътя и това вървеше с пълна сила. Трудно се разминавахме с камионите по него.

Имам много интересен спомен от онези времена. Вуйчо й Христо беше поел животните след смъртта на на дядо Стоимен. Отиваме да го видим нейде из горите, не знам точно къде, но наоколо. Озовавам се срещу пръча и не знам аз ли го закачих или той нещо не ме хареса, но ме нападна. Хванах го за рогата, а той огромен и як и напъва да ме блъска. Ама и аз все още млад и жилав спортист не му се давам. Хубаво че зад мен имаше стабилно дърво и подпрях гръб на него и така пръчът нямаше възможност да ме избута нейде надолу из трапищата. Спорът се разреши с помощта на вуйчо Христо. Той си му е взел страха на пръча (да се знае кой командва тук) и със гегата бързо разреши спора между нас.

По-късно времената са променяха. Често ходехме до селото. Запознавахме се по отблизо. Много си допаднах с вуйчо й Васе (Васил Тупавичаров - много хора от Благоевградско го познават във връзка с работата му), който беше много сладкодумен и често ми говореше за тяхното детство в селото. Той има дъщеря връстничка на жена ми Екатерина и те много са си играли заедно. Че вуйчо Васе, като разбра че ходя по планините все ми викаше: Кога ще дойдеш да те поразходя из нашата планина? Там където Тате е ходил. А аз все нямам време. Но ето най-накрая това време дойде. Наканих се за тази разходка.

Малко снимки от село Кадийца от едно време. Не можах да намеря (на компютъра) по стари, но и тези са над 10 годишни. На хартия имам, но трябва повече труд да се сложат.

Пейзаж от живата Кадийца

Влахински Магарета. Едното моето

Oщe една подобна. От друго време, но пак тук.

Никога не можех да го опазя от водата

Имаше доста хора по къщите и улиците

Родната къща на тъщата.

Гледка от терасата на къщата

Отпускът беше планиран. Уговорих се с вуйчо Васе за датите. Той ми върна обаждане, че е организирал всичко и че ще имаме водач в лицето на Георги Чапкънов. Техен роднина от село Брестово. Сега живее в Симитли, но в селото има стопанство и често пребивава и там. 

Подготовката включваше и кореспонденция с гранична полиция. От пътепис на колега във планинския форум, ходил тук разбрах, че кореспондира с тях по мейл с централата и те пренасочват мейла към съответния район. Обаче имаше едно голямо НО за Благоевград. Тук местните искали да се явиш на инструктаж в Благоевград. Не е лошо, но Ви е ясно, че това няма как да стане в 6:00 сутринта и работата ще се отече без време. Сондирах мнения и с други познати. Потърсих в нета и в сайтовете на институциите. Оказа се, че Благоевград е в района на РДГП Кюстендил и реших да кореспондирам с тях. Обадих се по телефона от сайта им. Искаха да ги уведомя и писмено с мейл и отделно при тръгването си и при връщането си по телефона. Нищо не споменаха за инструктаж и това ме зарадва. Така и стана. Да не говорим, че горе нямаше жива душа и никой не ме е спирал никъде. Местните си щъкат без проблем в района, но казаха, че идвала гранична полиция, но тях не ги дърпала, защото са местни и могат да го докажат с документи, а и ги познават.

Най-напред идеята за маршрута, който си бях начертал след търсене и четене в нета: 

Планът. Цъкни да увеличиш изображението.

     Реалния трак в AllTrail. Може да се смъкне. Липсва времето.

Планът е затова да не се спазва. Оперативните решения се вземат на място и не винаги съвпадат с плана. Така беше и сега. Първоначална ми идея беше за кръгов маршрут, но впредвид обстоятелствата се промени. Имах поддръжка. Тръгнахме в зори от село Крупник, където вуйчо има къща и му гостувахме. Спряхме традиционно до кьщата в селото.

Ще кажеш времето е спряло. Само жената се е променила (помъдряла)

След кратката фотосесия и разговор с една местна жена потеглихме пак нагоре. Стигнахме до  местност, която се оказва, носи названието Гюргево. Няма нищо общо с едноименния Румънски град срещу Русе. Но на тази, относително равна за планината местност, едно време са сеели житни култури, с които са се изхранвали. Сега разбира се това не го прави никой. Гледат се зеленчукови градини и има скотовъдство, но по-скоро едро скотовъдство насочено към европейски програми.

местност Гюргево - житница едно време

Стигнахме село Брестово, на пъта за което ни очакваше Гошо. То е по-скоро махала с няколко къщи. Известно е с Коматинските скали, които сега не са обект на нашето внимание. Тук в района има запазен и манастир, който по твърденията на вуйчо Васе и Гошо е по-стар от Рилския манастир. Няма монаси и е заключен. При друго посещение Гошо обеща да вземе ключ и да осигури достъп да го разгледаме. И той, както и Коматинските скали не са Ни на пътя и ги пропускаме този път.

село Брестово

По идея на Гошо стигнахме с колата до ловния заслон, отбелязан на картата като razklChekalo.

ловен Заслон 

И снимка за спомен с местните ми гидове. Вуйчо (Васил Тупавичаров), Аз (Димтър Симеонов) и Гошо (Георги Чапкънов). Зад апарата жената.

Вуйчо, Аз и Гошо.

Вчера беше валяло. Тревата беше доста росна. Прогнозите също бяха с превалявания. Разполагах с обувки, сандали и китайски гуменки (най-евтините беърфут обувки). Преходът не беше тежък и реших да си запазя обувките сухи, че се готвех след това да ходя и в Пирин. От опит знаех, че се мокрят след продължително газене в росната трева и ги оставих почивка. Импрегнирането в машините на Дайкман не помага особено, въпреки уверенията на консултантите. Та тръгнах с китайски гуменки, да има за какво да ме критикуват разбирачите. Имат предимството, че ако напече съхнат бързо, като бегачески обувки, но са безбожно евтини. В кал и шума се хлъзгат, но на камъни сцеплението е добро.

По план трябваше да потегля почти на юг и след километър и малко да завия на запад през гората по рида към връх Кадийца (сега Огреяк). Гората бе осеяна с пътища от дървосекачите. Днес също се разминахме с такива докато се снимахме тук. В моята планирана посока също имаше нов път, по който тръгнаха дървосекачите. Гошо каза, че не е това удачното решение, защото след това по рида всичко е обрасло и много трудно за преминаване. Препоръча ми от тук да тръгна на запад през реката и да следвам пътя. 

Разделихме се и аз потеглих. Те щяха да минат по пътя за заставата и от там да излязат на пътя под границата където да се срещнем. Стигнах до първия разклон на пътя. Огледах картата, премислих какво ми каза Гошо и тръгнах по левия път на разклона. То средния и левия се събират след малко. 

Първи разклон за връх Кадийца. Левият път е верния.

Продължих по левия път посока запад. След това съмнения се породиха при завой на следвания път почти в обратна посока на североизток. Точно там имаше и видим поoбрасъл път продължение на сегашния. Изглеждаше ми по-логичен и продължих по него, в разрез със съветите на Гошо. Сбърках. Осъзнах бързо грешката си в рамките на 100-на метра. Беше обрасло с трева, малинак и шипки. Приличаше на ужасът на Риш. В следствие на тази грешка се оказах с добре намокрени крака. На трака се вижда как съм се върнал. Умишлено не го изчистих, ако някой тръгне по моя трак, да има марка къде ми е грешката.  Върнах се и продължих на североизток. Стигнах до уширение на пътя където се складираха дървените трупи. Тук някъде Гошо каза, че е маркирал отклонението на дърво. Не му видях марката, но пътя нагоре по рида беше видим коларски път.

мястото на следващото отклонение

коларският път нагоре, видим откъм пътя с трупите

Пътят влезе гората. Премина в пътека, която беше лесно различима. Но и да няма пътека просто вървиш по рида нагоре. Слънцето беше понапекло, но в гората не се усещаше.

Гората

Първа гледка към връх Кадийца при излизането от гората. Спрях за много кратка почивка. Не че имах нужда от нея, но реших да си изцедя чорапите от водата и да се намажа със слънцезащитен крем, че Слънцето се показа. 

Кадийца

Продължих по хребета, като следвах животинските пътеки. Имаше в далечината един говедар, с който се поздравихме от разстояние. Не останах незабелязан от кучетата му. Две се втурнаха към мен. Придадох си заплашителен вид и те се отказаха да се заяждат с мен. 

По пътя преминах рекичка, която течеше и водата изглеждаше бистра. Отбелязал съм я в трака. Нямах нужда от вода. После преминах покрай корито за водопой. Не мога да го категоризирам като чешма, но дебита който идваше по тръбата от водохващането беше доста добър. В същото време водата на Петоструйната чешма на Ришки проход беше пресъхнала. А тя беше с огромен дебит за моите представи. По-късно другия месец констатирах, че и чешмата на Немой дере беше прсъхнала. Тук водата беше видимо чиста. Според мен би могла да се пие директно. Явно във Влахина водата не е толкова кът, като в Балкана тази година. Какво ли ни готви бъдещето?

водопой

И стигнах на връх Кадийца, първенеца на Влахина. Имам го вече в колекцията първенци. 

И Аз на Кадийца

  

Кадийца и гранична пирамида 55

Определено котата на гранична пирамида 55 е по-високо от връх Кадийца и това не е илюзия. Виждал съм на някои карти от модерните в днешно време приложения, тази кота да е означена като Кадийца. Но триангулачния знак е тук. Качих се и до гранична пирамида 55, че даже и съм преминал в друга държава в нарушение на правилата на Гранична полиция.

на гранична пирамида 55

До тук цел номер едно за деня е постигната. На повечето хора Влахина им изглежда като един по-голям баир. То и на мене така де, но като се замисля дотук съм направил 840м положителна денивелация. За сравнение качването на Вихрен от едноименната хижа е 900м, т.е. не е много по различно. Много малка почивка на върха. Облачно е и не се виждат Пирин, Рила. Да не съм капо да постна една снимка, която ми харесва. Някъде в далечината трябва да се вижда Беласица, ама друг път. Сега само памуковите облаци.

Кадийца - на юг към Беласица

А това е Македония на запад - пак облаци

Насладих се на облаците. Изцедих пак чорапите. Слънцето не беше силно и изобщо не ми помогна да изсъхна, но пък намали обилното потене, което също си е плюс. Реших да продължа бос. Вървях известно време бос, но тревата е на туфи. Има и ситни камъчки и не ми е комфортно. Не може да става сравнение с тревата по Жълтец и Млечен чал в Балкана, където краката се отморяват, като ги събуеш бос.  Обух се пак. И продължих. Не след дълго срещнах моята компания. Вървяха насреща ми по граничния път от Българска страна. Не са могли да стигнат дотук с колата, защото пътя на едно място е отнесен от онзиденшния порой. И разбира се като истински планинари тръгнали пеша. Пръска дъжд по едно време, така че и тях ги е оросило. То дъждът беше все едно попа те ръси със светена вода от менчето с босилека, ама все е нещо. 

Катя и вуйчо й

Катя, вуйчо и Гошо

Продължихме по пътя посока Малешевска планина и Джама (Ильов връх). Вуйчо и Гошо казват, че старите наричали върха Джама, защото от него се виждало, като от джам и затова. По пътя в Македонско срещнахме стадо каракачанки. Бяха се излегнали и изобщо не ни отразиха. Гошо каза да не се закачам с тях, че да не стане лошо. Те си лежаха спокойно. Бяха поне 5-6, а наблизо стадо не се виждаше. Какво правеха тук не знам. 

Каракачанките

Този ров дето едвам се забелязва на долната снимка е граничната бразда.

браздата

Разминахме се и със стадо кончета. Този насреща е голям красавец.

Малко снимки за спомен на гранична пирамида 52.

      

Времето започна да се разваля. Компанията реши да тръгва надолу. Аз обаче останах за да мога да се кача и на Джама. Впредвид развалящото се време избягах разстоянието до връх Джама и обратно до срещата с тях по пътя надолу към заставата.

Гледка от Джама към Берово в Македония

Гледка към Дебели рид потънал в облаци.

Триангулацията на Джама

След снимките, бегом тръгнах на обратно за да ги догоня. Бях си оставил раницата на едно дърво да не ми пречи. Заръмя пак.

Връх Кадийца от пътя надолу

Катя пред колата преди пропадането на пътя

Финална снимка с водачите на събитието

И накрая разбира се достоен завършек на похода. Опънахме трапеза на поляната с това което си носехме да се почерпим за хубавата работа. Гошо извади буркан домашно свинско. Да си оближеш пръстите. Топи се в устата. Такова май не съм ял от много години. За много хора това е един непознат вкус. За младежите да не говорим, че даже и не могат да си го представят. Вуйчо извади от неговите домати. За тази година тези са най-вкусните домати които съм ял. Ние се представихме с купешко сирене и колбас, който не беше удостоен с внимание на фона на топящото се в устата свинско на Гошо. Дъждът и тук се опита да ни развали кефа, но ние не му се дадохме. Не му обръщаме внимание и толкова.

разборът на събитието

Е накрая не се мина и без малко премеждие. Тръгнахме да се прибираме и спукахме гума. На жената колата веднага почна да свири едни аларми и докато сляза и гумата вече беше видимо започнала да изпихва. Намерил съм из тези чукари и горски пътища една голяма ръждясала видия и тя се е набила в гумата. Голяма мъка докато я сменя с резервната. Господата от Форд сложили резервната гума отвън, но всички необходими инструменти за смяна са под капаци в багажника. Поради тази причина трябваше да се смъква целия багаж навън. Беше мокро, а се опитваше и да ръми. Много неприятно, но няма как. Неволята помогна и се справихме със ситуацията. Е алармите не изгаснаха, защото датчика е в спуканата гума, а резервната най-вероятно няма, нищо че е нормална пълноразмерна гума. Това пък наложи в Банско да върна ремонтираната гума на мястото й, че започна да дава грешки. Явно датчика се зарежда може би при въртенето, а тя не се въртеше от ремонта в Симитли, тъй като не я върнах на мястото й. Та така приключи тази разходка във Влахина и Малешевска планина.

Спано поле и Синаница

Слагам тук тракове и снимки от разходката до Спано поле и ходенето до Синаница. Не ми се пише отделно, а това са доста популярни места и няма да кажа нищо ново. Ходенето е два отделни дни, тъй като вече за да спиш по хижите трябва запазване месеци преди това. А на Синаница даже и яденето беше опоскано.

тракове - zip файл с планираните маршрути и реалните тракове. Траковете са разделени на части.

всички снимки от Спано поле и Синаница - първи ден разходка със жената Попина лъка - Спано поле. Втори ден бързо ходене преливници Мозговица, Спано поле, връх Синаница, хижа Синаница и обратно надолу. Тук си намерих другар по пътя - Мартин. Младо момче, но му удържах на темпото.

на Спано поле с Катя

На Синаница с Мартин

Синаница при слизането към хижата

Ваш Димитър Симеонов

Русе 2020г.

До нови срещи!

СтаРа Планина 100х24/2020

Моята СтаРа Планина 100х24/2020

Здравейте на всички от мен Димитър Симеонов!

Дойде ми пак музата за писане. Ще опиша едно изключително преживяване от лятото на 2020 година.

За нетърпеливите линк към трака и снимките:

оригиналният трак - изчистен и подходящ за анализ. Тракът може да се смъкне и от AllTrails, но там липсва времето.
всички снимки в пълноформатен размер - до повечето снимки има описание в инфото.

Финиширалите на Ехо на култовия фон на Каменица и Вежен

Маршрутът в AllTrails

Началото или зараждането на идеята в моята инатеста глава:
Нещо ми щукна в главата, когато четох пътеписа на Николай Николаев.
Пътепис Мазалат-Ехо 2006 на Николай Николаев
Така ми подейства и пътеписът на Мечо Пух за Ком-Емине. И не само за Ком-Емине, но линковете към Bushcraft не работят.
Мечо Пух Ком-Емине 1987
Мечо Пух Ком-Емине 2013

Да уточня за публикуващите снимки. Те не се загнездват в мозъка, така както прочетеното, та замислете се. Много малко хора пишат, а това е много по-провокиращо човек да седне и да си напрегне мозъка, да помисли, да помечтае, да започне да прави планове, даже и такива изглеждащи неосъществими. Тук е момента да изкажа благодарност на Николай за споделеното. Може би ако не беше той, то нямаше да я има и Моята СтаРа 100х24. Четох този пътепис доста късно, а не 2006 година. Просто попаднах случайно на него. Изчетох и доста друго, което е написал. Мисля, че при него имаше някаква неприятна случка, на говедарника на Зла Поляна и той се изнесе от там посред нощите, при преминаването си на Ком-Емине.

Назряването:
То началото е дадено, но една идея за да премине в етапа на осъществяване трябва и да узрее. А зреенето явно изисква време. Не съм усетил как, но посятото зрънце е започнало да пониква неусетно в моето съзнание. И след преминаването на Ком-Емине 2018, нещо започна да ме човърка отвътре. Викам си: "Защо пък не?". Малко по-малко започнах да чета. Ходенето по-планините си го правя. Е не чак толкова често, като някои други, но отделям време и затова. Би ми се искало повече, но това сигурно ще създаде дискомфорт в семейната обстановка.

Започнах активно да търся информация. Планинарският форум постепенно започна да замира, та започнах да ползвам модерните социални мрежи. По съвместителство ползвам профилът за игри на сина ми във FaceBook. Не съм фен на съвременните комуникации да си кажа честно, но явно не може да се мине без тях. Във форума всичко беше много по-систематизирано, а ФБ е сбирщайн говорилня според мен. Но младежта не може без това. Аз предпочитам вербалния контакт. Дядо ми бог да го прости казваше: "Това компютура, ако го сложа в лозето, ще го окопае ли? Ако не може, не ми го фали." Май ставам голям почитател на дядо си. Не харесвам компютрите и информационните технологии. Ще кажете, к'ъв е тоя динозавър тук. Не ги харесвам, но се оправям добре с тях, като се наложи и някоя програмка за обработка си написвам, но не ги харесвам и това е. Смениха ни ежедневието. Както казва синът ми, оправям се в 21-ви век,  но искам да си живея в 20-ти.  Трябва да ползваме съвременните комуникации и техника, та нали трябва да се похвалим и да си начешем егото. А като го чешем то расте. Май направих много голямо лирично отклонение.

Та идеята покълнала, че и започнала да назрява. Както казва народът: "Апетитът идва с яденето." Започнах да събирам информация. Четох за рекордното преминаване на Иван Гурбев.
Иван Гурбев StaRa100x24-2015 - пътепис
Е аз него няма да гоня, а и да искам, няма как да стане. Не е лошо човек да стъпва стабилно на земята и да не витае в облаците. Няма да се напъваме я, като в баснята за жабата и коня.
Четях във форума мнения, резултати и лека полека виждах сбъдната една мечта. И така решението за опит за участие в следващата СтаРа 100х24 беше взето.

Включването:
Станах член на групата СтаРа Планина 100х24. Бяхме на пролетни ски в последния сняг на Пампорово. Почти само изкуствен сняг. До обяд добре. Стегнато от нощния студ. След обяд става киша и караш по-скоро водни ски. Малко снимки за разхлаждане.

Панорамна снимка. Сняг ограничено само по пистите. 

Красива си е Родопи планина!

Ето това е снегът. Почти само изкуствен.

Порадвахме се на това точно преди да хлопнат кепенците заради Ковид 19. А какъв хубав сняг падна след това, ама каквото такова. Та там се получи поканата за тазгодишната СтаРа 100х24. Хубаво, че бяхме със сина, че сигурно щях да я пропусна, с моето недоверие във ФБ. Записах се за томболата за Мазалат. Убедих и Тео да се запише. Началото бе поставено. Чакаме резултатите от томболата за хижа Мазалат. Аз се оценявам, че от ранно приходящите не мога да бъда, така че томболата ще бъде определяща за по-нататъшните решения и действия. А и с този Ковид не се знаеше какво ще стане. Но докато живеем, надяваме се.

На 8.05.2020 Станислав обяви резултатите от томболата. Първо разочорование за мен - 6-та резерва. Струва ми се невъзможно моето участие от тогавашния прочит на ситуацията. Теодор е класиран 3-ти. Обажда ми се и ми честити леко ехидно. Мислих, мислих, евентуално да спим двамата в едно легло, но леглата на Мазалат са си теснички за двама души. При бедстване може, ама да починеш и след това маратон ми се струва неудачно. Не ми се ще да пусна Теодор сам. Минавал е по маршрута, но нещо е завеян и му нямам доверие, а Балкана си е страшен. Не исках да го пусна сам по траверса Ботев-Добрила. Да се откаже впредвид късмета, който изкара, на мен сърце не ми дава. Реших ще изчакаме, да видим как ще се развият нещата и ще нагласим някак логистиката. 

Вариант, който обсъдихме с него: Качваме се рано на Мазалат. Ако хавата позволява оставам да нощувам, ако не потеглям без да участвам в събитието. С лек ход и евентуална цел Тъжа, връх Ботев или заслон Ботев и там го изчаквам за съпорт по-нататък. Най-ми харесваше варианта заслон Ботев, но в Балкана всичко се решава оперативно на място. Така той пък можеше да гони по-добро постижение, защото като ходим заедно винаги ми дърпа. При сегашния план аз би трябвало да бъда достатъчно отпочинал да му държа темпото с неговите 20км увод за деня.

Идеите в главите избистрени. Решен е начинът на действие. Пристъпваме към подготовка.

Подготовката:
Трябваше да се подготви план за преминаването.
Четох кратка публикация на Иво Киров (Ком-Еминеца) за неговото преминаване. И той беше бягал. Така, че както Иван Гурбев и той не можеше да ми е отправна точка. Нито годините са ми подходящи, нито мога да проведа такава сериозна подготовка. Ако напъна много, може да се очакват и контузии, впредвид възрастта, натоварването и амортизацията на един бивш спортист. Никога няма да забравя, как едвам се влачех в Пирин надолу през Спано поле и не му виждах края. Така, че всичко с мярка.
Пиша само за мен, но ако тръгнем заедно с Теодор, той трябва да се съобразява с мен и моите възможности поне до Добрила.
Понеже цитирах Ивайло Киров да дам линк и към неговия пътепис за Ком-Емине. Неговата главна заслуга е водната карта по маршрута и има линк в пътеписа му:
Ивайло Киров - Ком-Емине

Походих в планината зимата и пролетта, но не интензивно, но все пак  е нещо. Ето една прекрасна панорама от зимата при супер видимост:

Масив Триглав, Русоватец, хижа Мазалат. И Ботев се вижда.

Трябваше да опитаме и тандемно ходене с главния участник към момента Теодор. За съвместно разчитане на силите и евентуалната тактика. Трудно можехме да съвместим почивките си, но успяхме началото на юни. Той се прибра от София, при мен се получи малко форсмажорно, но потеглихме една неделя рано сутринта за Узана. Целта за вечерта бе връх Ботев. Прогнозата беше ужасна, но друг съвместен прозорец нямахме. А да си кажа чесно, не съм спал на връх Ботев и имах желание за това. Целта беше да държим умерено натоварващо темпо, без да се изсилваме.

Спряхме на Партизанска песен. Помотахме се и малко след 9:00 потеглихме за Мазалат. За 1:30 минути бяхме на Мазалат. Това не трябваше да го правим. Трябваше да оставим пресни сили за истинското трасе, но грешки на растежа. Ето ни на Мазалат:

 

Хапнахме от вкусните манджи на Владо и потеглихме. Въпреки лошата прогноза времето беше добро. Уйкенда отиваше към края си. Неделя след обяд е и планината е само наша. Ударихме крачка. Покрай Русоватец имаше един снежен език, но на пътеката се беше разтопил. На отвратителното изкачване на Юрушка грамада започнах да усещам схващания на бедрените мускули. Темпото трябваше да се намали, ако исках да стигнем до върха. А това си беше тема за размисъл.

Имаше и такива красавици по пътя

А времето започна да се разваля, но чак гръмотевична буря не се виждаше.

заоблачаването

При наближаването на заслон Маринка заръмя. Влязохме да се подслоним. Облякохме се. Мизерно е, но аварийно става. Не е заключено. Като се позасили дойде още един турист. Идва от Априлци през Марагидик, но днес гони Левски. Позасили се дъжда. После обърна на град колкото лешник. Земята побеля. Тео задряма вътре в заслона. Изчакахме около час да спре. Потеглихме и стигнахме на Ботев. Метеорологът пушеше навън и ни снима.

на Ботев

Очакваха ни. Бях се обадил в спалнята. Пооправихме се, хапнахме и като няма какво да правим се поолежавахме. Направих и някоя снимка от върха.

Светлините на върха

Залезът

Изгревът или по-скоро излизането на Слънцето от облаците

На сутринта рано и с добро темпо потеглихме надолу. Хапнахме на Мазалат. Към Партизанска песен подтичвахме, за да видим докъде ни се простират възможностите и какво темпо не бива да надвишаваме. Доволни се прибрахме в Русе.

Сутрин започнах да бягам редовно, но подготовката не е за маратон. Трябва повече време, което не мога да отделя. Разчитах на Тео, да се вземе в ръце и да започне по-сериозна подготовка, а не само да играе футбол. Голям е, далече е и не мога да го контролирам, като малко дете. Разчитах от тук нататък (10.06.2020) да качи поне 10-на пъти Черни връх от Драгалевци до началото на събитието, като постепенно увеличава темпото. Е не с темпото на Момчил Момчилов. Да не гони максимално натоварване, но организма да свиква. Началото на август се оплака от болки в коляното. Не беше качил нито веднъж Черни връх. Участието му беше под въпрос. Изчакваме да видим как ще се развият събитията и какво ще кажат физиотерапевтите.

Края на юни със жената традиционно ходим на море, ако се отвори възможност. Преди навалицата и преди цъфтежа на водраслите. Е, те си изместиха цъфтежа, защото температурите се повишиха, а и замърсеността се повиши. Фекалиите, макар и невидими са добра храна и тор за растенията. Тор се излива в Черно море и от огромното третиране с торове в селското стопанство в Европа. Красивият тюркоазен цвят, който наблюдаваме ранно лято е от микроводораслите и не е знак за чистота. Пак се отклоних.

Обикновено на почивките жената си лежи, а аз си спретвам фунционален тренировъчен лагер. Така и сега. Отседнахме на ММЦ Приморско. Реших всеки ден да бягам до Писменово и обратно. Да, ама не. Още първия път към селото усетих лек дискомфорт в десния крак. На връщане надолу, накрая минах принудително ходом. Появиха се болки (не слаби) в десния глезен и дясна бедрена става. Викам си май бях дотук. От другия ден започнах ходом по плажа и след още един пробягвах плажа, но само толкова. Плувах около километър на ден.

Като се прибрахме продължих да тичам, но на къси дистанции. Покривам без проблеми теста на Купър за отличен за моята възрастова група, а бих могъл и на долната. Но съзнавам, че не това е подготовката за маратон, но ме е страх пак от появата на болки в крака.

Вземайки под внимание крампите, които заченаха при изкачването на Ботев, започнах да пия магнезий.

Планът:
Впредвид направените проучвания. Текущото ми(ни) състояние. Направеното тренировъчно качване на Ботев. Подържащите формата тренировки. Състоянието на Тео, което не ми харесва. Много е самонадеян и разчита най-вече на младостта си. Впредвид личният ми опит на бивш спортист, смея да твърдя, че младостта е много хубаво и необходимо условие за високи постижения, но в никакъв случай не е достатъчно. Ходи го разправяй на младежта, нищо че учи математика и е наясно с необходимото и достатъчното условие.

Все пак съвместната цел беше определена: да се завърши и да не се гони време.
Темпо по слаби наклони 12мин/км, но да не се вдига над 10мин/км, че това вече си е подтичване. По стъмните изкачвания около 20мин/км. Може и леко по слабо темпо. Спускания стегнато, бързо, в зависимост от наклона. Да не се бяга и да не се вдига над 10мин/км. Ако се държи средно темпо 15мин/км(4км/час) това са около 17часа преход, без почивките. Изглежда напълно постижимо. Дори и при 20мин/км(3км/ч) човек може да се включи в 24 часа норма. Тук вече почти без почивки.

Направих контроли съобразени с дадените от Иво Киров при неговото преминаване и с реалностите на моето (нашето) състояние. Зад скоба са плануваните почивки. Тук давам и реализацията, защото е по удобно да е в табличен вид.

                        Иво           план            реално          закъснение
Мазалат 5:00           5:00    
Ботев 8:50   9:40 10:30/2 0:50
з.Ботев 9:05/20      10:00/20        10:51/12       0:51
под Г.Кръстец                                      13:03/10
Купена 11:40         13:30             14:02/22       0:32
Амбарица                                              15:32/10      
Добрила 13:10/30    15:15/30         16:12/80      0:57
О.Гнездо 15:40/20    18:20/20         20:30/21      2:10
К.Стена 18:10/5      21:30/5           00:20           2:50
Ехо 19:33         23:05              01:41           3:36

Стартът наближава, а неяснотите много. Тео не е сигурно дали ще участва. Ако се откаже, аз не мога да вляза на негово място. Неприятно отвсякъде. Не се прибира в Русе (в сесия е) да отидем на лекар и физотерапевт. Изобщо в разкрачен стоеж съм. На 17.07 вечерта се прибира и не остава време за лечение,  но поне една навременна консултация, че да даде нормално време на резервите за реакция.

Междувременно рулетката се завъртя и започнаха отказванията. Стана така, че Тео ако се откаже, аз оставам първа резерва. Много гадно отвсякъде. Мисля беше неделя вечер Иво Киров ми е писал, че ми е дошъл реда, след още отказали се. Бях в играта. Тео чака консултацията. Оказа се възпален менискус. Физиотерапевтът му е приятел и му каза, че може да го дрогира за да изкара трасето, но след това коляното му ще е смазано. Аз се съмнявам в правилния начин на действие и лечение, но той му вярва безрезервно. Оставих го, сам да си реши, как ще действа. Голям е, а в крайна сметка това не е на живот и смърт и не е нужно да произвеждаме инвалиди без време. Реши да се откаже.

Реализацията:
Датата 23.07.2020 дойде. Организацията и логистиката направени. Жената ни кара на Партизанска песен. Тео ме придружава на лек ход до Мазалат. Разпускаме малко. Хапваме. Въртеше ми се в главата, че може да прояви желание и да тръгне, но не се одума изобщо. Той потегля надолу и ми взема излишния багаж. Спят две вечери на Узана и в неделя ме вземат от Беклемето или според ситуацията.

Речено сторено. В 14:00 след настаняване и хапване в хижа Узана сме на Партизанска песен. Потеглихме с лек ход нагоре. В 16:30 пристигнахме на Мазалат.

Станислав и други участници ни посрещнаха отвън. От външния ни вид решиха, че сме бегачи. Може би тениската от Цермат маратон на Тео ги наведе на тази мисъл, но аз побързах да опровергая. Станислав и Тео си намериха обща приказка за болежките в менискуса. И Станислав има същият проблем, но много по-сериозен и най-вероятно ще се оперира. Може би покрай тези приказки Станислав е останал с впечатлението, че съм доктор и някои от участниците започнаха да ме наричат докторе.

Хапнахме. Изкъпах се. Преоблякох се. Навън заваля и Тео забави потеглянето надолу. Малко преди импровизираната пресконференция на Станислав потегли надолу.

Пресконференцията на Станислав в 18:30

Даде наставления на участниците. Предупреди всеки да си спазва собственото темпо и да не се подвежда по-другите. Раздаде култовите тениски на участниците.

Снимка за спомен на присъстващите

Седнах с колегите на раздумка и почерпка. Носех половинка ракия и се оказа, че не можем да я изпием. Някои се срамуват, други носят и те и така. Та основните пиячи бяхме аз, Антон и Чавдар. Ангел и Албена бяха от срамежливите. Владо само откусна, а Наско е сериозен атлет и пи само бира. Времето напредваше и трябваше да събираме сили за старта. Ракия остана малко и я споделих на съседната маса с Петър и Златко. Каква съдба, а нямало уж такава? С тях финиширахме на другия ден заедно. Легнах към 23:00. Имаше 5 часа до 4:00, когато възнамерявах да стана. Не спах спокойно. Ходих и до външната тоалетна (няма вода и вътрешната е затворена).

В 4:00 станах. Хапнах един банан. Подготвих краката. Опаковах кутрета, че често дават фира. Импрегнирах краката обилно с вазелин и излязох в очакване на старта. Изгревът още е далече. В 5 без малко всички бяха навън с челници на главите. Позволявам си да цитирам от "гърчописчето" на Красимир Стефанов: "Поне 55 "мазохиста" подскачат нетъпеливо пред хижа Мазалат". Жената много се изкефи на определението му и заяви, че е много точно.

В 5:00 Станислав даде старт. Бегачите отпрашиха, че ги не видяхме. Аз съм нейде отзад, като гледам да не бързам. Темпото е според очакваното и дори малко по-високо, но да не се пречкам много на колоната.
Минавам въжетата на пеещи скали. Пак не ми пеят. В 6:13 снимам изгрева на Русоватец. Рада и тя снима.

Изгревът от склона на Русоватец.

Като чета гърчописчето на Красимир Стефанов, не съм закъснял много от бегачите. Той е бил 6:00 на Русоватец. 
Една гледка към близките цели преди спускането през хвойната към гората и долината на река Тъжа.

Ботев, долината на р.Тъжа с хижата, Марагидик

Мога да бягам, но според направения план се въздържам. Наско тук ме размина и повече не го видях. Изгубил е Антон още на изкачването на Пеещи скали. От тук нататък започва постоянното разминаване с Рада, Владо, Руми, Ангел, Албена, Цецо и Диди. Държа темпо според плана и не превишавам 12-10мин/км. По склона надолу ми бяха и първите засечки с Мая и Валя.

Стигнах река Тъжа. Беше жалка гледка спрямо юни и реших да мина през нея. Има достатъчно бродове. Така ще спестя някой друг метър. Напълних вода. Изплакнах си лицето и се изправих пред очакваното тежко изкачване на Юрушка грамада. Все пак Господ беше с нас и времето беше облачно и не ти изцежда силите. По склона вече се запознах с Мая и Валя. Настигнах Рада, че беше ме минала. Допингирах ги и трите, като ги разминавах, с по едно лукче. Рада в последствие каза, че много й е помогнало по това изтощително изкачване. Над хвойната настигнах Албена. Яко закъсваше по нанагорнищата. Ангел спираше да я изчаква и тогава времнно разминавах и него. Владо се движеше около тяк. Викам, на Ангел, че ни действа много демотивиращо с тези чести почивки дето си ги прави.

Видях, че някои подсичат Параджика. Много заобикаляне ми се струва и си карам по колците. След него излязох по пътя за заслон Маринка. Тук изядох банана, който носех. Бях се отказал от планираната почивка на з.Ботев, провокиран от снощните думи на Боян Дочев, че като не си губиш времето, ще стигнеш по-навреме. Реално погледнато имам почти 3 часа в почивки. махни ги и съм финиширал преди полунощ. Ама това е от камбанарията на Боян, ако ги махна сигурно нямаше да финиширам.

Над заслона изпреварих окончателно Албена. С Ангел споделиха, че ще подсичат Ботев. И аз мислех така. Тръгнах по пътя вдясно. Една гледка на северозапад.

хижа Плевен в далечината

Като наближих върха се отказах от подсичането. Нещо не ми харесваше идеята. То все едно да отидеш до Рим и да не видиш Папата. А и символите на този преход за мен са Ботев и Купена и са си задължителни. И така ето го Ботев.

връх Ботев

А след малко и аз на него

Часът е 10:30 и според първоначалния план закъснявам. По това време трябваше да съм отдавна на заслон Ботев. Окончателно реших там да не спирам.

Тръгнах набързо надолу и видях как са ме изпреварили доста, подсичайки Ботев. В 10:50 бях на заслона. Изоставам с 0:50 от плана.

з.Ботев - Ники, Владо, Диди, Руми, с гръб мисля другия Ники

Напълних вода, Наплисках се. Глътнах на екс 100-на грама мед. И сол поех доста и потеглих уж без да се бавя, но де факто 10 минути са хвръкнали от нищото. Въпреки всичко на половината на склона на Млечен чал групата ме настигна. Силите ме напускаха. Може би сбърках, че не спрях за почивка. Мислех да карам по колците, но групата взе да подсича и аз с тях. И една гледка напред от склона на Жълтец. Поне да има нещо да радва очите и душата.

На запад - Костенурката, Кръстец, Купена, Амбарица

Тук преди Кръстец окончателно изгубих от поглед групата, която пристигна анблок в 0:30.

Рада и Ангел ми се струва. За последно ги виждам преди края.

Това разбира се ми подейства силно демотивиращо. Силите ми се изпариха допълнително. Започнах да стъпвам нестабилно, точно в частта където трябва да бъда най-внимателен. Някъде след Кръстец в 13:03 спрях за кратка почивка и изцедих останалия мед в устата си. Стабилизирах се и пак поех внимателно.

В 14:02 бях на Купена. Въпреки чувството, което се беше загнездило в мен, закъснявам от плана само с 0:32. Наваксал съм 0:20. Сигурно и Иво тук е карал по-бавно. Или умората не разрешава да разсъждавам правилно и да си определям правилно темпото и съм забързал. За това спомогна и свършването на батерията на часовника АйПай (той не е за такива цели, но с това разполагам. По скоро Тео ми го зае за случая). Оказа се Ники е на върха. Излежава се и чака някой да го снима. Така, че и аз се сдобих с фотография.

на Купена с панорама към Ботев

Единият тефтер в едната кутия беше мокър. Другата не съм я отварял. Така, че не се записах. Почивах 20 минути.  Вече не гледах плана, а финала. Реших на Добрила да си дам голяма почивка. Даже да дремна, ако има възможност в някой ъгъл в столовата. Както и да се влача до 16:30 трябваше да стигна Добрила. Планирах 2 часа почивка и евентуално сън. От 18:30 до 5:00, особено след почивката, не би трябвало да имам проблем да стигна Ехо. Ники потегли след снимката.

След кратката почивка и аз подгоних Амбарица. Разминахме се един колега турист идващ от хижа Амбарица. Беше много словоохотлив и се интересуваше за прехода СтаРа 100х24. Набързо споделих по нещо, но нямах време за сладки приказки. Да отбележа краката си ги усещах тежки, но с ръцете нямах проблеми при катеренията и захващанията по въжетата. И още нещо. Нито за момент не усетих наченки на крампи, което допълнително да ме забави. Явно от тази гледна точка съм разпределил правилно натоварването. И химията е помогнала.

В 15:32 пристигнах на Амбарица. Ники не го виждам никакъв. Явно е отпрашил бързо.

От Амбарица на Изток - Ботев в далечината

На запад - там някъде е целта

Почивка 10 минути за снимки и любуване на природата и потеглям по дългото не много стръмно спускане към Добрила.

В 16:12 пристигам на Добрила.

Засякох голямата група, която изгубих преди Кръстец. Бяха на края на почивката си. Казаха, че няма таратор и това ме изненада неприятно. Ники беше си взел два айряна. Реших да ям доста преди почивката, но не сухоежбина. Най-напред обаче събух обувките и изстудих краката на дворната чешма. Бяха в добро състояние. Усещах лек дискомфорт в лявото ходило, но не забелязах нищо. Кутретата са опаковани и не ги гледах. Много е освежаваща студената вода. След това отидох в столовата. Питах за таратор и ми дадоха. Ники после се изненада. Обаче с питане до Цариград се стига, дето има една народна мъдрост. Взех и една пилешка супа, която подлютих яко. Кисело мляко с боровинки и една кола с вафла. Хапнах всичко навън на слънце на раздумка с Ники. Беше топло и всичко по мен изсъхна. Обувките и чорапите също. Споделих с Ники идеята за дълга почивка и да дремна и той каза, че след това няма да тръгна. Не ми познава ината. Междувременно пристигна Огнян. Много кратка почивка. Пренави партенките и потегли. Ники и той потегли. Аз се излегнах на нагрятите дъски. Не успях да спя, но си починах добре. Пристигна Мая. Полафотих с нея докато хапваше, а аз лежах. Иска ми безопасна игла. Краката й трябваше да се церят. Усетих прилив на сили и реших да съкратя почивката. След 1:20 минути почивка в 17:30 потеглих. Почивката ми подейства доста добре.

В гората по пътя към Дерменка срещнах доста Ком-Еминейци. Те гонеха явно вечерта Добрила. Много драго ми стана, като някои от тях ме разпознаха. Чели са пътеписа ми и се движат по моите тракове споделени там. Единият беше Искрен (стигна успешно на Емине). Другите бяха момче и момиче (Ирина Тодорова), които вървяха заедно. Момичето каза, че съм му пратил траковете. Тези срещи ми вляха допълнителни сили. Искрен, беше повече от уверен, че ще стигна до Ехо.

На Дерменка не се отбивах. Сякох направо, без да обикалям по пътя. Тук ме настигнаха  Петър и Златко и ме изпревариха. Сега вече се разбрахме, че се познаваме от снощи и сме изпили последната ракия заедно. Подсякох Гердек тепе. В 20:30 бях на Орлово гнездо.

то тука паркинг

Много "туристи" тук са седнали на маса. Бях решил да хапна някоя чорба с месо, но нямаше. Скара не искам да чакам. Една леща беше компромисното решение. Златко и Петър удариха по една бърза бира и потеглиха. Аз се позабавих. Докато ме обслужат и се накумя минаха 20 минути.

Потеглих. Задуха силен вятър. Балкана трябва да си покаже нрава. Започна да се свечерява, но вървя по пътя и няма нужда от челник. Минах покрай доста тежка техника, дето рехабилитира пътя за Дерменка по проект. Пазача на едно място ми вика, че доста съм окъснял. Ааа, викам му "нощта е моя". Започнах да усещам дискомфорт в краката. Наложи се да спра, но при този силен вятър се чудя къде. Спрях до паметника на Георги Стоянов. Доколкото може да ми пази завет. Събух краката. На левия една пришка на петата встрани. Дискомфорт на възглавничката, но не виждам нищо на челника. Обработих го. Обух се и потеглих. Минаха 10 минути.

До Беклемето продължих по пътя без челник. Златко и Петър не ги виждах. След пресичането на прохода запалих челника. Тръгнах да подсичам от север, а не по колците. Започнах да виждам челниците на Петър и Златко. Някъде на подсичането на връх Козя стена ги настигнах. Петър му е натежало доста и са намалили рязко темпото. Дадоха ми път да ги изпреваря, но аз отказах и реших да вървя с тях. Тъмно е. Духа доста силно и мисля, че е по-добре да си имам другарчета. Иначе имах сили да вървя по-бързо. Но време до 5:00 има достатъчно. Петър водеше да задава темпото.

На хижа Козя стена Те решиха да минем по горната пътека. Аз със тях. От горе виждахме как някои ни отвяват по долната. Предположих, че са момичетата (Мая и Валя). В последсвие се оказа, че е бил Огнян с хижаря на Козя стена. Оставил е багажа и е тръгна да финишира. Сигурно е почивал малко на Козя стена. Вървяха като торпили. Ми то без багаж е леко. Впоследствие ги срещнахме наобратно да се връщат на Козя стена. Ние бавно, но славно се придвижвахме към Ехо.

В 2:41 влязохме в хижата под овациите на посрещачите. В столовата бяха Нина да протоколира пристигащите, Ники от Троян, Стефан, Диди и Цецо. Май и Йордан беше, ма не съм сигурен. Записахме се в списъка с час 2:41. Вода няма, а следователно и баня няма. Хигиена на мивката. Стефан и Ники викат да се почерпим. Явно това правят откак са пристигнали доста преди нас. Викам то ми се гади Вие да се черпим. Но седнах на по бира да уважим масата. Обърках Цецо с Ники от Варна и му говоря разни врели некипели за разговорите ни в Добрила и не мога да разбера що не вдява. На сутринта разбрах. Полафихме с Ники и Стефан.

Доста уморен отидох да спя. Свободни легла само на втория етаж. Провиснали пружини. Моят нар под прозреца е зает, така че тук. Оправих краката: Пришката на левия на петата. Беше излязла вече и тази на възглавничката, въпреки че сложих лекопласт превантивно. Разопаковах кутретата. Лявото е добре. Дясното въпреки опаковането е обхванато в пришки. Имам чувството, че е даже и под нокътя, но не смея да бутам чак до там, да не направя някоя беля. Заспал съм и се събудих чак, когато другите се разшаваха.

Сега на сутринта вече видях Ники от Варна и опровергах недоверието му в мене, че няма да потегля от Добрила след голяма почивка. Според мен точно тази голяма почивка ми възвърна силите. Иначе сигурно щях да закъсам като Петър. Закуска. Разговори. Снимки за спомен и кой откъде е.

Финиширалите - повечето. Има тръгнали и успали се.

С другарите по съдба - Аз, Петър и Златко

С групата - Аз, Руми, Ангел, Албена, Владо, Рада, Диди, Цецо

С Рада - изпревари ме. Сигурно заради лукчето. Има и такива икономистки.

Снощи ме разпитваха за Антон. Видях в списъка, че е пристигнал, но не го виждам. Той е от успалите се. Ударил малко ракия и за финал. Видях Мая и Валя. И те са корави девойки и са пристигнали.

От тук всеки към крайната точка за прибиране - Хайдушка песен, Беклемето, Клисура, Розино. Петър и Златко към Хайдушка песен. Аз към Беклемето. А Ангел и Албена бързат за среднощния старт на Витоша 100. И което е по-интересно финишираха и там. Респект и сърдечни поздрави за което от мен.

Последни снимки и потеглям.

хижата, че снощи беше тъмно

Култовата гледка към Каменица и Вежен

Юмрука

Кавладан

От превала на изток - Козя стена и Беклемето, а някъде далеч и морето!

Тръгнах леко без зор. Настигнах Петър и Златко, но бяхме в различни направления и продължих сам. Много насрещни туристи в съботата (върха на уйкенда). Особено много бяха на връх Козя стена да снимат еделвайси.

Лека полека в 14:00 пристигнах на Беклемето. Жената и Тео ме чакаха. Пооправих се набързо и слязохме с колата до чешмата. Спряхме и там буквално се изкъпах. Голям кеф. Ако нямаше хора да си пълнят тубите даже щях да се поплацикам, но е неудобно. Милена от Узана ми е пратила подкрепителна храна, че я хапнах и се почувствах по-добре. Тео кара, а аз се излегнах на задната седалка. Не го знам как спи тук. Аз се мъчих, но не мога. Към 18 бяхме в Русе. Да се оправям, че утре съм на работа. Ще отида с велосипеда разбира се.


Беше ми приятно да споделя това невероятно преживяване с Вас! Надявам се разказът за това да е провокирал много от Вас да хванат тези добри клинични пътеки. Вярвайте ми по-добри са от болничните такива. Най-добрата клинична пътека за България е Ком-Емине. Всеки може да я мине и ще остане учуден колко много помага.

Ваш Димитър Симеонов
Русе 2020г.

До нови срещи!